Може би затова й се струваше толкова непроменен. Често го бе виждала по телевизията, когато репортерите все още кръжаха около него заради скандала, който бе разтърсил вашингтонското общество. Бе изучавала неговите снимки, които се появяваха, заедно със статиите, описващи случая. Въпреки че вестникарските снимки никога не го представяха в добра светлина, тя не можеше да открие промяна в лицето, което се бе запечатало в съзнанието й, и споменът за което дори след десет години отказваше да се заличи.
Шели бе сигурна, че той не би я познал. На шестнадесет тя бе слаба като вейка. Макар и не по-пълна сега, формите й бяха придобили женствена мекота и заобленост. Годините бяха стопили детската пухкавина на лицето й и бяха очертали красиви високи скули, които подчертаваха наситено сините й очи.
Нямаше ги дългите кичури от ученическата й прическа. Сега косата й бе сресана назад, за да разкрие извитите вежди и красивото й чело. Истинска брюнетка, тя бе надарена с гъста коса, която падаше по раменете й като тъмна лозница, в която проблясват слънчевите лъчи.
Нямаше го момичето с овално лице, облечено в униформа на мажоретка. Нямаше ги и нейната невинност и идеализъм. Жената, която бе тук, познаваше прекалено добре света и неговия егоизъм. И двамата не бяха същите хора като преди десет години и тя за хиляден път си задаваше въпроса защо се бе записала за неговите лекции.
— Помислете за решението на президента Джонсън по онова време — каза той.
Шели погледна часовника си. Оставаха само петнадесет минути от часа, а тя си бе записала точно два реда. Ако не внимаваше, нямаше да постигне отлични резултати в този курс, така както по държавно управление в средното училище.
Спомни си един студен ветровит ден, малко след като за първи път през сезона бе задухал северният вятър.
— Имаш ли нещо против да ми помагаш при проверяването на тестовете няколко следобеда в седмицата? — бе попитал той.
Тя бе облечена с якето на тогавашното си гадже и ръцете й се бяха свили на юмруци в дълбоките джобове. Мистър Чапмън я бе спрял във вътрешния двор между физкултурния салон и учебната сграда. Дългата му почти до раменете коса, съвсем неотговаряща на правилата за външен вид, се развяваше. Облечен само със спортното си яке, той се бе присвил срещу бурния северен вятър.
— Разбира се, ако нямаш желание, просто ми кажи…
— Не, не — отвърна тя бързо и облиза устни, като се молеше да не са пресъхнали и напукани. — Да, имам желание. Ако мислите, че ще се справя.
— Ти си най-добрата ми ученичка. Онова домашно, което беше написала за правната система, бе отлично.
— Благодаря. — Бе смутена и се чудеше защо сърцето й се е разтуптяло така. Та той беше просто един учител. Е, не просто един…
— Ако ти проверяваш точковата част от тестовете, аз мога да прочета есетата. Това ще ми спести часове работа вечер.
Тогава се бе замислила какво ли прави вечер. Дали се виждаше с някоя жена? Това се бе превърнало в обект на всевъзможни предположения на ученическите им купони. Тя никога не бе го срещала в града с жена.
Една вечер, когато цялото семейство бяха отишли на ресторант, той също бе там. Сам. Когато я бе заговорил, тя едва не бе умряла от смущение. Непохватно го представи на родителите си и той се бе ръкувал с баща й. След като пак седнаха, по-малкият й брат си разля млякото и тя бе готова да го удуши. Когато се осмели да хвърли един поглед към масата на мистър Чапмън, той си беше тръгнал.
— Добре. В кои дни?
Той бе присвил очи срещу слънцето, което грееше много ярко, въпреки студа. Тя така и не можеше да определи дали очите му са сиви или зелени или нещо средно, но харесваше как тъмните му мигли се извиваха, когато присвиваше очи по този начин.
— Ти кажи — засмя се той.
— Ами, имам тренировка на мажоретките в четвъртък, заради спортните състезания в петък. — Глупачка! Той знае кога са спортните състезания. — Имам урок по пиано във вторник. — Какво ли го интересува това, Шели? — Предполагам, че е най-добре в понеделник и сряда.
— Чудесно — съгласи се той. — Уф, колко е студено. Хайде да влизаме.
Тя едва не се препъна в собствените си крака, когато той най-неочаквано я хвана за лакътя и я придружи до сградата. Когато металната врата се затръшна зад тях, тя си мислеше, че всеки момент ще припадне, защото той я е докоснал. Никога не разказа на приятелките си за тази случка. По онова време това бе прекалено скъпоценна тайна, за да я разказва на другите.