Грант я хвана за ръката и я отведе към една относително изолирана маса в мрачния далечен ъгъл на таверната. След като им бе осигурил места, той прошепна високо:
— Надявам се, че няма да ми искат паспорта.
Когато тя озадачено се намръщи, той обясни:
— Не мисля, че някой над тридесет е добре дошъл тук.
После, смеейки се на изражението й, той плесна с ръка по челото си.
— Боже, ти дори нямаш тридесет, нали? Защо ли изведнъж започнах да се чувствам все повече като нашия стар белокос професор?
Когато наблизо профуча сервитьорът, Грант му извика:
— Две кафета.
— Сметана? — попита забързаният човек през рамо.
— Искаш ли? — обърна се към нея Грант. Тя кимна.
— Със сметана — извика той на сервитьора. — Ти не беше достатъчно голяма, за да пиеш кафе последния път, когато те видях, нали?
Без да е чула добре въпроса му, тя поклати глава. Беше й ужасно трудно да не го гледа втренчено. Вятърът красиво бе разрошил косата му. Разтворената яка на ризата му продължаваше хипнотично да привлича погледа й. Даръл Робинс се бе възприемал като олицетворение на мъжествеността, но по гърдите му имаше само няколко оскъдни бледи косъмчета, докато това тук беше истинска гора, израснала върху тъмната кожа. Желанието да протегне ръка и го докосне с върховете на пръстите си беше толкова силно, че тя отмести поглед встрани, за да не се издаде.
Един бегъл поглед около помещението потвърди подозренията й. Студентките гледаха към Грант с неприкрития сексуален интерес на съвременните жени. Самата тя бе станала обект на хладната им преценка. Грант Чапмън бе известен с една лоша, опасна слава — точно репутацията, на която не би устояло любопитството на никоя жена. Шели се бе опитала да пренебрегне вниманието, което пристигането им бе предизвикало, но безцеремонно втренчените в тях погледи бяха повече от смущаващи.
— Свиквай с това — отбеляза той след известно време.
— Ти свикнал ли си?
— Не, всъщност не свикваш, просто се научаваш да го приемаш като част от живота си и да не му обръщаш внимание, ако можеш. — Той завъртя стъкления пепелник върху полираната дървена маса. — Това е едно от последствията, ако лицето ти се е появявало в новините всеки ден в продължение на месеци. Независимо дали си добрият или лошият, престъпникът или жертвата, виновният или невинният, тази лоша слава хвърля сянката си върху теб. Вече нищо, което правиш, не е незабелязано.
Тя заговори чак когато забързаният сервитьор им донесе кафето. Шели разбърка сметаната и произнесе внимателно:
— Ще свикнат да те виждат наоколо. Новината, че ти ще преподаваш във факултета тази есен, се разнесе светкавично из университета миналата пролет.
Щом прекараш известно време тук, интересът ще позамре.
— Списъкът на желаещите да посещават лекциите ми се запълни много бързо. Не приемам това като комплимент. Давам си сметка, че повечето от записаните са дошли от любопитство. Забелязах, че каубоят, който седи до теб, спа през цялата лекция днес.
Тя се засмя, радостна, че вече не вижда напрегнатото изражение на лицето му.
— Не мисля, че той оцени по-тънките моменти в лекцията ти.
Грант отвърна на усмивката й и после се взря в нея със сериозно изражение, изучавайки дълбините на очите й толкова съсредоточено, че тя се изплаши.
— Ти защо се записа за моя предмет, Шели?
Тя сведе поглед към кафето си, но решила, че мълчанието ще я издаде, отвърна решително:
— За да набера необходимите точки за годината.
Той не обърна внимание на престореното й безгрижие.
— Ти също ли дойде от любопитство? Искаше ли да видиш дали са ми пораснали рога и дълга опашка от последния път, когато си ме виждала?
— Не. Разбира се, че не. В никакъв случай.
— Искаше ли да разбереш дали ще те позная? — Той се бе навел напред, подпрял ръце на ръба на масата. Разстоянието помежду им бе намаляло видимо, но вместо да се отдръпне, тя почувства неустоим порив да се доближи още.
— Предполагам… предполагам, че да. Не мислех, че ще ме познаеш. Толкова време мина и…
— Искаше ли да узнаеш дали си спомням нощта, когато се целунахме?
Втора глава
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Шумът наоколо бе заглушен от туптящия пулс в тъпанчетата й. Устата й пресъхна.
— Погледни ме, Шели.
„Не, не го прави, Шели. Загубена си. Той ще види. Ще разбере.“
Очите й не се подчиниха на трескавата заповед на мозъка и срещнаха неговите очи. Видя отражението си в зелените дълбини — изглеждаше разтърсена, едно объркано и тъжно същество.