— Спомням си, че те целунах. Ти спомняш ли си?
Тя кимна, преди да проговори.
— Да.
Веднага затвори очи, защото бе като замаяна. Тя се молеше той да смени темата, да премине на нещо неутрално, което биха могли да обсъждат спокойно и открито. Тя не мислеше, че има сили да изживее отново онази нощ, която бе променила живота й, докато той седи на сантиметри от нея.
Безброй пъти се бе връщала към този спомен в усамотението си. Споменът бе заключен в най-тайната част на съзнанието й, като скрито съкровище, за което никой не знаеше. Тя къташе този спомен, извикваше го и го изживяваше отново само когато бе сама. Да обсъжда тази нощ с него, щеше да бъде, като да отиде на медицински преглед. Нищо нямаше да остане скрито. Тя не можеше да го направи.
Той беше безмилостен.
— Беше след баскетболния мач за шампионската титла. Спомняш ли си?
— Да — отвърна тя, насилвайки гласа си да звучи с желязна хладина, за да не извика. — Пошмън Вали спечели.
— И всички се бяха побъркали — добави той меко. — Оркестърът сигурно беше изсвирил химна на отбора десет пъти подред. Целият град беше там, всички крещяха и викаха. Играчите вдигаха треньора над главите си и обикаляха салона.
Тя сякаш виждаше всичко това отново. Чуваше го отново. Усещаше мириса на пуканките. Можеше да почувства вибрациите на пода под краката си, докато всички тропаха в такт с гръмката музика, която оркестърът свиреше.
— Шели, иди да донесеш знамето за победителя — бе извикала в ухото й една от другите мажоретки.
Тя бе кимнала и си бе проправила път през превъзбудените зрители до стаята, където мажоретките бяха оставили знамето.
Шели тъкмо се втурваше обратно със знамето подмишница, когато господин Чапмън влезе тичайки. Той бе дошъл за купата, която трябваше да бъде връчена на победителите.
— Господин Чапмън — бе извикала Шели въодушевено и се бе спуснала към него.
Той бе също толкова заразен от въодушевлението от победата, колкото и всички останали. Без да се замисля, сключи ръце около кръста й, повдигна я и я завъртя няколко пъти, а смехът им изпълни малката стаичка.
Когато я остави да стъпи на пода, се забави малко повече, преди да я пусне. Когато ръцете му трябваше незабавно да са се отпуснали, той се поколеба и те останаха сключени зад гърба й. Моментът бе непредвидим, навярно плод на лошо стечение на обстоятелствата, със сигурност непланиран. Този кратък миг, колкото един удар на сърцето й, бе за нея и смърт, и прераждане. Защото в този миг Шели се промени завинаги.
Удивлението заглуши смеха. Настана тишина, смущавана единствено от глухия тътен, който достигаше през стените откъм салона. Сърцата им сякаш забиха в един ритъм. Тя можеше да долови туптенето на неговото през пуловера си с апликирано „ПВ“ отпред. Стегнатите мускули на бедрата му се притиснаха към краката й, голи под късата вълнена поличка. Едната му ръка остана на кръста й, а с другата здраво притисна гърба й. Дъхът им се смеси, когато лицето му неусетно се снижи към нейното.
Те стояха неподвижни, втренчени един в друг в няма почуда. Той наклони глава на една страна, като че ли бе получил удар между очите и още не може да осъзнае какво му се е случило.
После бавно, сякаш тъкмо бе осъзнал несигурността на ситуацията, сведе глава към нея.
Устните му докоснаха нейните, сладко, сладко. Задържаха се. Притиснаха. Разтвориха нейните устни. После върхът на езика му докосна нейния. И през двамата преминаха искри на електричество.
Той я пусна неочаквано рязко и отстъпи назад. Видя ужасените й очи, в които напираха сълзи, и сърцето му се сви от презрение към самия себе си.
— Шели!
Тя избяга.
Още стискаше знамето под мишница, когато стремглаво изтича от салона към колата. Когато разтревожените й родители я откриха свита на задната седалка половин час по-късно, тя им каза, че й е прилошало.
— Аз те ужасих през онази нощ — каза Грант сега. Той не я докосваше, въпреки че ръката му лежеше близо до нейната върху масата. Ако повдигнеше кутрето си и го помръднеше само сантиметър, щеше да я достигне.
— Да, така беше. — Гласът й я бе изоставил. Едва-едва промълви дрезгаво: — Казах на родителите си, че съм болна, и останах в леглото три дни по време на коледната ваканция. — Опита се да се усмихне, но когато го направи, усети, че устните й треперят.
Тя бе лежала в леглото, объркана и разстроена, недоумяваща защо гърдите й се присвиват всеки път, когато си спомнеше за усещането от устните на мистър Чапмън върху своите. Защо, докато нетърпеливото опипване на гаджето й предизвикваше у нея само раздразнение, сега копнееше да усети ръцете на мистър Чапмън по цялото си тяло. Как я милват. Как я галят. Как се сключват върху гърдите й. Как опипват пълнотата им. Как ги целуват. Тя бе плакала от срам, с огромни, изгарящи сълзи, които се отронваха от очите й и попиваха във възглавницата.