— А Фрея, какво ще правим без Фрея? — попитал Тир.
— Ако строителят наистина е великан — започнала Фрея с леден тон, — ще се оженя за него и ще го последвам в Йотунхейм. И ще бъде интересно да видим кого мразя повече — него, защото ме е отвел, или вас, защото сте ме дали.
— Виж, недей така — заговорил Локи, но Фрея го прекъснала с думите:
— Ако великанът ме отведе и вземе слънцето и луната, тогава искам само едно от боговете на Асгард.
— Кажи какво е — отговорил Один, бащата на всички, който до този момент мълчал.
— Искам, преди да си отида, онзи, който стана причина за това бедствие, да бъде убит — казала Фрея. — Мисля, че е справедливо. Ако аз отида в страната на ледените великани, а слънцето и луната бъдат взети от небето и светът потъне във вечен мрак, тогава този, който ни доведе до това положение, трябва да плати с живота си.
— А! — казал Локи. — Толкова е трудно да се определи кой е виновен. Нима някой си спомня кой какво точно е предложил? Струва ми се, че всички богове участваха еднакво в тази злополучна грешка. Всички ние го предложихме, всички се съгласихме…
— Ти го предложи — отвърнала Фрея. — Ти убеди тези глупаци. И преди да напусна Асгард, ще те видя мъртъв.
— Ние всички… — започнал Локи, но видял израженията по лицата на боговете в залата и замълчал.
— Локи, сине на Лойфей — казал Один, — това е резултат от погрешния ти съвет.
— Който беше толкова лош, колкото и останалите ти съвети — казал Балдур. Локи му хвърли възмутен поглед.
— Строителят трябва да загуби облога — казал Один. — Без да нарушаваме клетвата. Той трябва да се провали.
— Не знам какво очакваш да направя — отговорил Локи.
— Не очаквам нищо от теб — казал Один. — Но ако строителят успее да завърши стената до края на утрешния ден, тогава смъртта ти ще е дълга и мъчителна и освен това ще е неприятна и позорна.
Локи погледнал към всеки един от боговете и по лицата им видял смъртта си, видял гняв и негодувание. Не видял милост или опрощение.
Смъртта му наистина щяла да е неприятна. Но каква друга възможност имал? Какво можел да направи? Не се осмелявал да нападне строителя. От друга страна…
— Оставете на мен — кимнал Локи.
Той излязъл от залата и нито един от боговете не се опитал да го спре.
Строителят поставил последните камъни от товара си на стената. На другия ден, първия ден от лятото, когато слънцето залезело, той щял да завърши стената си и да си тръгне от Асгард с обещаното. Трябвало да сложи само още двадесет гранитни блока. Той слязъл по грубото дървено скеле и подсвирнал на коня си.
Обикновено Свадилфари пасял сред високата трева на края на гората на около половин миля от стената, но винаги идвал, когато господарят му изсвирвал.
Строителят грабнал въжетата на празната шейна и се приготвил да впрегне в нея огромния си сив кон. Слънцето вече било ниско на небосклона, но нямало да залезе още няколко часа, а лунният диск бил блед, но и той се виждал високо в небето. Скоро и двете щели да му принадлежат, по-голямата светлина и по-малката, както и прекрасната Фрея, която била по-красива и от слънцето, и от луната. Но строителят не искал да брои спечеленото, преди да го види в ръцете си. Работил толкова много и толкова дълго — през цялата зима…
Той подсвирнал още веднъж за коня. Странно — никога не му се било налагало да свири втори път. Вече виждал Свадилфари, който клател глава и почти подскачал сред дивите цветя на пролетната ливада. Конят правел стъпка напред, а след това назад, сякаш усещал нещо омагьосващо в топлата пролетна вечер, но не можел да разбере какво е.
— Свадилфари! — извикал строителят и жребецът наострил уши и тръгнал в бърз галоп през ливадата.
Строителят гледал как конят му се носи към него и усетил задоволство. Ударите на копитата отекнали над ливадата, удвоявани и утроявани от ехото, което отскачало от високата гранитна стена, така че за момент му се сторило, че към него препуска цяло стадо коне.
Не — помислил си той — има само един кон. Поклатил глава и осъзнал грешката си. Не бил един кон. Не били само един чифт копита. А два…
Другият кон бил кафява кобила. Строителят веднага разбрал, че е кобила — нямало нужда да гледа между краката ѝ. Всяка извивка, всеки сантиметър, всичко у кафявата кобила било женствено. Свадилфари се обърнал, докато тичал през ливадата, след това забавил ход, изправил се на задните си крака и изцвилил силно.
Кафявата кобила не му обърнала внимание. Тя спряла да тича, сякаш него го нямало, а след това навела глава и като че ли започнала да пасе, докато Свадилфари се приближавал. Но когато стигнал на три фута от нея, кобилата се затичала отначало леко, а след това преминала в галоп и сивият жребец препуснал след нея, за да я настигне, винаги на една дължина зад нея, като се опитвал да захапе задницата и опашката ѝ със зъби, но все не успявал.