— Внимавай. Може да плюе изгаряща черна отрова — добавил Тор. — Плю и по мен, но не улучи. Затова завързахме така главата му за дървото.
— То е дете — казал Один. — Все още расте. Ще го изпратим там, където не може да навреди на никого.
Один отвел змията на брега на морето, което лежи отвъд всички земи, морето, което заобикаля Мидгард, и там, на брега, освободил Йормунгундър и наблюдавал как се плъзва и потъва във вълните, а след това отплува надалече, извивайки се в кръгове и спирали.
Один наблюдавал с едното си око змията, докато се изгубила на хоризонта, и се чудел дали е постъпил правилно. Не знаел. Направил това, което му казали сънищата, но сънищата знаят повече от онова, което разкриват дори и на най-мъдрия от боговете.
Змията щяла да расте под сивите води на световния океан, да расте, докато обхване земята. Хората щели да наричат Йормунгундър змията на Мидгард.
Один се върнал в голямата зала и заповядал на дъщерята на Локи да пристъпи напред.
Втренчил се в момичето. От дясната страна на главата ѝ бузата ѝ била бяла и розова, окото ѝ било като зелените очи на Локи, устните ѝ били плътни и аленочервени. От лявата страна на лицето ѝ кожата била на петна и набраздена, белязана с раните на смъртта. Мъртвото ѝ око било разложено и бледо, устата ѝ без устни била безжизнена и разтегната над кафявите ѝ зъби.
— Как ти викат, момиче? — попитал бащата на всички.
— Наричат ме Хел — отговорила тя. — Ако ти е угодно, отецо на всички.
— Ти си любезно дете — казал Один. — Признавам го.
Хел не казала нищо, само го погледнала със зеленото си око — студено като парченце лед, и с бледото си око — угаснало, празно и мъртво, и той не видял у нея страх.
— Ти жива ли си? — попитал той момичето. — Или се труп?
— Аз съм си просто аз, Хел, дъщеря на Ангрбода и Локи — отговорило момичето. — И най-много харесвам мъртвите. Те са простички същества и ми говорят с уважение. Живите ме гледат с отвращение.
Один се втренчил в момичето и си спомнил съня си. Тогава казал:
— Това момиче ще е владетелката на най-мрачното от мрачните места и повелителката на мъртвите на деветте свята. Тя ще е владетелката на онези нещастни души, които не умират с достойна смърт, а от болест, старост, при нещастен случай или при раждане. Воините, които умират в битка, винаги ще идват тук при нас, във Валхала. Но мъртвите, които са умрели по друг начин, ще бъдат нейните хора, които ще живеят с нея в мрака.
За първи път, откакто я взели от майка ѝ, момичето Хел се усмихнало с половината си уста.
Один отвел Хел в света на мрака и ѝ показал огромната зала, в която щяла да приема поданиците си, наблюдавайки я, докато тя давала имена на нещата около нея.
— Ще нарека купата си Глад — казала Хел. Взела един нож. — Това се нарича Бедствие. А леглото ми се нарича Инвалидност.
Один се справил с две от децата на Локи и Ангрбода. Едното в океана, другото в мрака под земята. Но какво да прави с третото?
Когато довели от земята на великаните третото, най-малкото дете на Локи, то било колкото малко кученце и Тир го галел по шията и главата и играел с него, като първо свалял върбовия му намордник. То било малко вълче, сиво и черно, имало очи е цвят на тъмен кехлибар.
Вълчето ядяло месото си сурово, но говорело като човек на езика на боговете и хората и било много гордо. Малкото зверче се наричало Фенрир. То също растяло бързо. Един ден било голямо колкото вълк, на другия — колкото пещерна мечка, а на следващия — колкото огромен лос.
Боговете се страхували от него — всички, освен Тир. Той все така играел и тичал с вълчето и само той всеки ден го хранел. И всеки ден звярът изяждал повече от предишния, и всеки ден растял и ставал по-силен и по-свиреп.
Один наблюдавал с лошо предчувствие как детето вълк расте, защото в съня му вълкът присъствал на края на всичко и последното, което виждал, в който и да е от сънищата си за бъдещето, били топазовите очи и острите бели зъби на Фенрис Вълка, както наричали Фенрир.
Боговете се събрали и решили да оковат Фенрир.
В ковачниците си изработили тежки вериги и окови и ги отнесли при него.
— Ето — казали те, сякаш предлагали нова игра.
— Толкова бързо порасна, Фенрир. Време е да изпитаме силата ти. Направихме най-здравите окови и вериги. Мислиш ли, че можеш да ги разкъсаш?
— Мисля, че мога — отговорил Фенрис Вълка. — Завържете ме.
Боговете завързали тежките вериги около Фенрир и сложили лапите му в оковите. Той чакал неподвижно, докато свършили. Усмихвали се един на друг, когато оковавали огромния вълк.
— Сега — извикал Тор.
Фенрир напрегнал мускулите на краката си и оковите се счупили като сухи клонки.