Рафаел Сабатини
Скарамуш
КНИГА ПЪРВА
ТОГАТА
I
РЕПУБЛИКАНЕЦЪТ
Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан. И това бе цялото му наследство. Всъщност и произходът му бе неизвестен, при все че селяните от Гаврийак отдавна бяха разпръснали забулващия го мрак на таймата. Тези прости бретонци не бяха чак толкова прости, та да се оставят да ги измами някаква измислена роднинска връзка, на която липсваше дори достойнството на оригиналността. Когато един благородник, без никаква явна причина, се обяви за кръстник на бог знае откъде изникнало дете и след това се грижи за възпитанието и образованието на момчето, и най-простодушният селяк прекрасно разбира положението. И тъй, добрите хорица от Гаврийак не си правеха никакви илюзии по отношение на истинските роднински връзки между Андре-Луи Моро (както е било наречено момчето) и Кентен дьо Керкадиу, повелителя на Гаврийак, който живееше в голямата сива къща, господствуваща от хълма над скупченото в подножието му селце.
Андре-Луи се беше научил да чете и пише в селското училище, като по това време бе живял при стария Рабуйе, адвоката, който в качеството си на финансов управител се грижеше за делата на мосьо дьо Керкадиу. След това, на петнадесетгодишна възраст, го бяха изпратили в Париж, в лицея „Луи льо Гран“, да учи право и се беше върнал да упражнява професията си заедно с Рабуйе. Всичко това на разноските на кръстника му мосьо дьо Керкадиу, който сега, като го поставяше отново под настойничеството на Рабуйе, сякаш съвсем явно се мъчеше да осигури бъдещето му.
Андре-Луи, от своя страна, бе използувал в пълна мяра предложените му възможности. Вие го виждате на двадесет и четири годишна възраст, натъпкан с достатъчно знания, за да причини интелектуално разслабване на един обикновен ум. Ревностното изучаване на човека, като се започне от Тукидид1 до енциклопедистите2 и от Сенека3 до Русо4, бе затвърдило у него до неопровержимо убеждение първите съзнателни впечатления за общата умопобърканост на подобните му. Нито мога да открия нещо в богатия му със събития живот, което да е могло някога впоследствие да го разколебае в това мнение.
По телосложение не беше едър, едва ли над среден ръст, със слабо, лукаво лице, издаден нос и изпъкнали скули и с права черна коса, стигаща почти до рамената. Устата му беше голяма, капризна и с тънки устни. От грозота го спасяваше само великолепието на двете вечно неспокойни очи, блестящи и толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. За своеобразните качества на ума и рядката дарба да се изразява изящно богати доказателства ни дават писанията му (за съжаление твърде оскъдни) и особено неговите „Изповеди“. Дарбата си за красноречие той едва ли още съзнаваше, макар и да си беше спечелил с нея известна слава в Ренската литературна камара — един от тези размножили се по онова време в страната клубове, където интелектуалната младеж на Франция се събираше да изучава и разисква новите философски течения, които си пробиваха път в обществения живот. Но славата, добита от него там, едва ли беше за завиждане. Беше твърде хаплив, твърде язвителен, твърде много-разположен (така мислеха колегите му) да осмива възвишените им теории за обновяване на човечеството. Сам той възразяваше, че не прави нищо друго, освен да ги поставя пред огледалото на истината и не е негова грешката, ако, отразени там, те изглеждат смешни.
Единственото, което постигаше с това, бе, че ги ожесточаваше и щеше да бъде изключен от загубилото доверие в него дружество, ако не беше приятелят му Филип дьо Вилморен, студент по богословие в Рен, един от най-популярните членове на Литературния клуб.
Дошъл една ноемврийска сутрин в Гаврийак с куп новини за политическите бури, които се струпваха по това време над Франция, Филип научи в това глухо бретонско селце нещо, което изостри издигналото се вече в него възмущение. Един селянин от Гаврийак, на име Мабе, бил застрелян същата сутрин в гората Мьопон, оттатък реката, от ловен пазач на маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Нещастникът бил заловен на местопрестъплението, когато вадил от примка фазан, и ловният пазач изпълнил изричните заповеди на своя господар.
Разгневен от тази толкова крайна и безпощадна тиранична постъпка, мосьо дьо Вилморен възнамеряваше да изложи въпроса на мосьо дьо Керкадиу. Мабе бе крепостен на Гаврийак и Вилморен се надяваше да трогне господаря на Гаврийак да поиска поне някакво обезщетение за вдовицата и трите сирачета, останали след това зверско деяние.
1
Тукидид (417?–399? пр.н.е.) — атински държавник и историк, баща на историческата критика.
2
Енциклопедисти — група прогресивни френски философи, естественици, писатели (Волтер, Ж. Ж. Русо, П. Холбах, К. Хелвеций, Е. Кондийак, Ш. Монтескьо, Ж. Бюфон и др.), обединени от отрицателното си отношение към феодализма, схоластиката и католическата църква, защитници на правата на човека.
3
Сенека, Луций Аней (4 г. пр.н.е. до 65 г. н.е.) — римски философстоик, политически деец, писател. В трагедиите „Медея“, „Федра“ и др. изтъквал нравствения упадък на античното общество.
4
Русо, Жан Жак (1712–1778) — френски просветител, философ, педагог, писател, композитор. В „Общественият Договор“ обосновал правото на народа за въстания, потъпкване на кралския деспотизъм и установяване на републикански строй. Повлиял много върху развитието на реализма в художествената литература.