— С мен ли? Смяташ ли, че ме е страх от тази банда простаци, изпратени от мосьо дьо Ледигиер? Аз не съм извършила никакво подстрекателство към размирици.
— Но е почти също толкова лошо да подпомогнеш някого, който е търсен за това престъпление. Такъв е законът.
— Какво ме интересува законът! Нима си представяш, че пазителите на закона ще се осмелят да ме закачат?
— Разбира се, има и това. Тебе те закриля една от неправдите, от които аз се оплаках в Рен. Бях забравил.
— Оплаквай се от нея колкото си искаш, но в същото време извлечи и ползата от нея. Хайде, Андре, прави каквото ти казвам. Слез от коня — А след това, понеже той все още се колебаеше, протегна ръка и го хвана за рамото. Гласът й трептеше от настойчивост: — Андре, ти не си даваш сметка колко сериозно е твоето положение. Ако тези хора те вземат, почти сигурно е, че ще бъдеш обесен. Не го ли разбираш? Не бива да отиваш в Гаврийак. Трябва да избягаш още сега и да останеш в неизвестност, докато това нещо се позабрави. Наистина, докато чичо ми не пусне в ход връзките си, за да ти издействува прошка, трябва да се криеш.
— Това ще продължи много дълго тогава — забеляза Андре-Луи. — Мосьо дьо Керкадиу никога не е имал приятели между приближените на краля.
— Ами мосьо дьо Ла Тур д’Азир — напомни му тя за негово изумление.
— Този човек! — възкликна Андре и се изсмя. — Но нали против него повдигнах аз всъщност възмущението на хората в Рен! Трябваше да разбера, че не ти е била предадена цялата ми реч.
— Предадоха ми я цялата, и тази част наред с всичко друго.
— О! И въпреки това си се загрижила да спасиш мен, човека, който търси смъртта на бъдещия ти съпруг било чрез съд, било в ръцете на народа? Или може би, след като убийството на нещастния Филип разкри пред теб истинския му нрав, ти си променила становището си по въпроса дали да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир?
— Много често проявяваш липса на способност да правиш логически изводи.
— Може би. Но едва ли до степента да си представя, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир ще помръдне някога и един пръст, за да направи, каквото предлагаш.
— В което както винаги грешиш. Той положително ще го направи, ако го помоля аз.
— Ако го помолиш ти? — В гласа му прозвуча безграничен ужас.
— Ами да. Виждаш ли, аз още не съм казала дали искам да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир. Все още обмислям. Това е положение, което има своите предимства. Едно от тях е, че осигурява пълно подчинение от страна на поклонника.
— Тъй, тъй. Виждам порочната логика на твоя ум. Ти, би могла дори да му кажеш: „Откажи ми това и аз ще ти откажа да стана твоя маркиза“. Би ли направила дори и това?
— В случай на нужда бих могла.
— А не виждаш ли какво би последвало в противния случай? Не виждаш ли, че би останала с вързани ръце и че би се показала безчестна, ако му откажеш след това? И мислиш ли, че аз бих се съгласил на нещо, което така да ти върже ръцете? Мислиш ли, че искам да те видя обречена, Алин?
Ръката й се отпусна от рамото му.
— Ах, ти си луд! — възкликна тя, загубила всякакво търпение.
— Възможно е. Но аз харесвам лудостта си. В нея има нещо вълнуващо, което липсва на благоразумие като твоето. С твое позволение, Алин, аз смятам да си продължа за Гаврийак.
— Андре, не бива! Това значи смърт за теб! — В тревогата тя накара коня си да отстъпи назад и го изви пряко пътя, за да не позволи на Андре да мине.
Нощта вече беше почти съвсем настъпила, но иззад куп носени от вятъра облаци изплува сърпът на луната и поразсея мрака.
— Хайде, Андре! — настоя пак девойката. — Бъди разумен! Направи каквото те моля. Виж, там зад тебе пристига някаква карета. Нека да не ни видят тука така заедно.
Той бързо взе решение. Не беше човек, движен от фалшив героизъм по отношение на смъртта, и съвсем не го привличаше бесилото, подготвяно му от мосьо дьо Ледигиер. Непосредствената задача, която си беше поставил, може би беше постигната. Беше накарал да се чуе — да закънти — гласът, който мосьо дьо Ла Тур д’Азир си представяше, че е накарал да млъкне. Но той още съвсем не беше свършил с живота.
— Алин, само при едно условие.
— А именно?
— Че ще ми се закълнеш никога да не потърсиш помощ за мен от мосьо дьо Ла Тур д’Азир.
— Понеже настояваш, а време няма, съгласна съм. А сега ела с мен до страничния път. Тази карета се приближава.
Страничният път, за който тя спомена, се отделяше около триста крачки по-нататък към селото и водеше право нагоре, до самия замък. Мълком двамата препуснаха натам и заедно свиха в тази оградена от живи плетове тясна пътека. Когато навлязоха петдесетина крачки навътре, девойката го спря.