— Хайде! — заповяда тя.
Покорно той скочи от коня и й подаде поводите.
— Алин — каза Андре-Луи, — нямам думи, с които да ти благодаря.
— Не е необходимо — отговори тя.
— Но ще се надявам някой ден да ти се отплатя.
— И това не е необходимо. Можех ли да направя по-малко от това, което правя? Не искам да чуя, че са те обесили, Андре, нито иска да го чуе чичо ми, макар и да ти е много сърдит.
— Вярвам, че е така.
— И това няма защо да те изненадва. Ти беше негов делегат, негов представител. Чичо разчиташе на теб, а ти мина на страната на противниците. Той с право се възмущава, нарича те предател и се кълне, че никога вече не ще ти проговори. Но той не иска да те обесят, Андре.
— Тогава поне в това сме единодушни, защото и аз не искам.
— Ще те помиря с него. А сега… сбогом, Андре. Обади ми се, когато се видиш в безопасност.
Тя му протегна ръка, която изглеждаше призрачна в дрезгавата светлина. Андре я пое и поднесе до устните си.
— Бог да те благослови, Алин!
Девойката препусна, а той остана да стои, заслушан в заглъхващото в далечината топуркане на конските копита. Сетне бавно, със свити рамене и глава, оборена на гърдите, се върна обратно на главния път, като обмисляше накъде трябва да отиде. Изведнъж рязко се спря, понеже си спомни с ужас, че е почти съвсем без пари. В самия Бретан не познаваше надеждно скривалище, а докато оставаше там, не можеше да се отърве от надвисналата над него смъртна опасност. Но пък за да напусне тази провинция, и да я напусне толкова бързо, колкото му подсказваше предпазливостта, щяха да му трябват коне. А как щеше да си осигури коне, като нямаше никакви пари освен един-единствен луидор41 и няколко сребърни монети?
Имаше още и това, че беше много уморен. Беше спал много малко от вторник вечер, пък и тогава не бе спал много, а голяма част от времето беше прекарал на седлото — уморително нещо за човек, толкова малко навикнал на продължителна езда. Както беше изтощен, немислимо бе да отиде далече тази нощ. Навярно би могъл да стигне до Шаван. Но там трябва да вечеря и да спи, а после, утре, какво?
Да беше се сетил за това преди, може би Алин щеше да му помогне и да му даде назаем няколко луидора. Първият му подтик бе да се върне подире й към замъка. Но предпазливостта го накара да отхвърли това хрумване. Преди да стигне при нея, щеше да бъде видян от слуги и мълвата за присъствието му да тръгне от ухо на ухо.
Пред него нямаше друг избор: трябваше да отиде пеша до Шаван, да намери къде да преспи и да напусне селището, преди да се зазори. С това решение той се обърна с лице в посоката, от която беше дошъл. Но пак се спря. Шеван лежеше на пътя за Рен. Да поеме натам, значеше да се приближи още повече към опасността. Щеше да поеме пак на юг. В долния край на няколкото ливади от тази страна на селото имаше сал, с който можеше да се прехвърли оттатък реката. Така щеше да избегне селото, а като оставеше реката между себе си и непосредствената опасност, щеше да добие допълнително чувство на сигурност.
Черен път, който се отделяше на четвърт миля от тази страна на Гаврийак, водеше надолу към сала. По този път подир двадесетина минути пристигна Андре-Луи с влачещи се крака. Той отбягна къщурката на салджията, чийто прозорец светеше, и в тъмното се смъкна към сала с намерението, ако може, да премине реката сам. Напипа веригата, която държеше сала, и прокара пръсти по нея до мястото, където беше вързана. Тука за свой ужас намери катинар.
Андре се изправи в мрака и се изсмя без глас. Разбира се, трябвало е да го знае. Салът беше собственост на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и нямаше никаква вероятност да остане, незаключен, та разни бедняци да могат да го изиграят със сеньоралния му налог.
Като не виждаше друг възможен изход, той се върна при къщичката и почука на вратата. Когато тя се отвори. Андре-Луи се дръпна по-назад и настрана, извън лъча светлина, проточил се от стаята.
— Сала! — отсечено рече той.
Салджията, плещест нехранимайко, когото добре познаваше, се обърна настрана да вдигне фенера и излезе, послушен на заповедта. Когато прекрачи прага, той повдигна фенера така, че светлината да падне върху лицето на пътника.
— Боже господи! — изтръгна се от него.
— Ти разбираш, както виждам, че аз бързам — каза Андре-Луи, впил поглед в стреснатото му лице.
— Че как да не бързате, като ви чака в Рен бесилка — изръмжа салджията. — Понеже сте били толкова глупав да се върнете в Гаврийак, по-добре ще е да си вървите, колкото може по-скоро. Аз няма да кажа, че съм ви видял.
— Благодаря ти, Френел. Твоят съвет съвпада с намерението ми. Точно затова ми трябва салът.
— А, това не — каза решително Френел. — Аз ще си мълча, но кожата ми е твърде скъпа, за да ви помогна.