— Ти може да не си ми видял лицето. Забрави, че си го видял.
— Това ще направя, мосьо. Но само това и нищо повече. Не мога да ви прекарам през реката.
— Тогава дай ми ключа от сала и аз ще мина реката сам.
— То е същото. Не мога. Аз ще си затварям устата, но няма… не смея да ви помогна.
Андре-Луи загледа за миг навъсеното, непоколебимо лице и разбра. Този човек, който живееше в сянката на Ла Тур д’Азир, не смееше да упражни никаква воля, която можеше да се окаже в разрез с волята на страшния му господар.
— Френел — каза Андре-Луи спокойно, — ако, както ти казваш, ме чака бесилка, това, което ме е докарало до подобно безизходно положение, води началото си от убийството на Мабе. Ако Мабе не беше убит, нямаше да се яви нуждата да издигна глас, както направих. Мабе беше твой приятел, мисля. Няма ли заради него да ми окажеш тази мъничка помощ, та да си спася живота?
Салджията се мъчеше да не го погледне и навъсеното му лице стана още по-мрачно.
— Бих го направил, ако смеех, но не смея — След това съвсем неочаквано се ядоса. Като че ли търсеше подкрепа от яда. — Не разбирате ли, че не смея? Нима бихте искали един бедняк да си рискува живота заради вас? Какво сте направили някога вие или такива като вас за мен, та да го искате от мен? Тая вечер няма да минете с моя сал! Разберете това, мосьо, и си вървете веднага… вървете си, преди да съм си спомнил, че може да е опасно дори да съм приказвал с вас, без да съобщя за това. Вървете си!
Той се завъртя кръгом, за да влезе наново в къщата си, и вълна от безнадеждност заля Андре-Луи.
Но това чувство мина след една секунда. Трябваше да принуди този човек, а той разполагаше със средство за това. Изведнъж си спомни за пистолета, който му тикна Льо Шапелие в момента на тръгването от Рен — подарък, на който бе погледнал тогава почти с презрение. Наистина пистолетът беше празен и Андре-Луи нямаше патрони. Но отде щеше да знае това Френел?
Той не загуби нито миг. С дясната ръка издърпа пистолета от джоба, а с лявата хвана салджията за рамото и го завъртя.
— Какво искате сега? — попита ядно Френел. — Не ви ли казах, че аз…
Изведнъж той се пресече. Дулото на пистолета беше на една педя от очите му.
— Искам ключа от сала. Това е всичко, Френел. И ти можеш или да ми го дадеш веднага, или аз ще го взема, след като ти пръсна черепа. Жал ще ми е да те убия, но няма да се поколебая. Въпросът е за твоя живот или за моя, Френел, и може да ти се види чудно, но ако един от нас трябва да умре, предпочитам това да си ти.
Френел бръкна в джоба си и извади оттам ключа. Когато го протегна на Андре-Луи, пръстите му трепереха — повече от яд, отколкото от страх.
— Отстъпвам пред насилието — каза той и се озъби като ръмжащо куче. — Но не си въобразявайте, че много ще спечелите от това.
Андре-Луи взе ключа. Пистолетът му остана насочен във Френел.
— Ти ме заплашваш, струва ми се — каза той. — Не е никак трудно да разтълкувам заплахата ти. В момента, когато си отида, ще изтичаш да ме издадеш. Ще изпратиш стражата по дирите ми, за да ме настигне.
— Не, не! — извика салджията. Бе схванал бедственото си положение. Долавяше присъдата си в студения, зловещ тон, с който му говореше Андре-Луи, и се уплаши. — Кълна ви се, мосьо, че нямам такива намерения.
— Мисля, че ще е по-добре да бъда съвсем сигурен в това.
— О, боже! Имайте милост, мосьо! — Негодникът се скова от ужас. — Не ви искам злото… кълна ви се в божието име, че не ви искам злото! Няма да кажа нито дума! Няма…
— По-добре ще е да се осланям на твоето мълчание, отколкото на уверенията. И все пак няма да те убия. Може да съм глупак, но нямам желание да проливам кръв. Влез в къщата, Френел. Влизай, човече. Аз след тебе.
В сиромашката главна стая на това жилище Андре-Луи го спря пак.
— Дай ми някакво въже — заповяда той и салджията веднага му се покори.
След пет минути Френел беше здраво вързан за един стол, а устата му — много сигурно запушена с помощта на дървено чуканче и шалче.
На прага излизащият Андре-Луи се обърна.
— Лека нощ, Френел — каза той. Яростният поглед бълваше срещу него няма омраза. — Не вярвам още някой да потърси твоя сал тази нощ. Но някой положително ще дойде и ще те освободи съвсем рано сутринта. Дотогава ще изтърпиш неудобствата, ще събереш колкото имаш твърдост, като помниш, че сам си го докарал до главата си с твоята липса на състрадание. Ако прекараш нощта в размисъл за това, урокът може да хване място. До сутринта може да станеш дори толкова състрадателен, че да не знаеш кой те е вързал. Лека нощ.
Той излезе и затвори вратата.