Съмняваше се, че това щеше да се случи, ако жената не бе твърдо убедена, че той е идиот, който не можеше да прави друго, освен да брои дните и да търси неприлични картинки на момичетата, които някога е познавал или е рисувал във въображението си.
И разбира се, тя имаше пълно право. Трън не проумяваше технологиите и дори да разполагаше с подробен наръчник „Как да избягаме от затвора с портскрийн“, не би могъл да използва таблета за нищо полезно. Така и не беше успял да прочете съобщенията си, нито да се свърже с новинарския поток, нито да научи нещо за затвора в Нов Пекин или заобикалящия го град.
Но да, той наистина беше благодарен за открито неприличните, макар и доста цензурирани, картинки.
На двеста двайсет и осмия ден от своето пленничество Трън преглеждаше портфолиото си и се питаше дали сеньора Сантяго все още е женена за онзи смрадливец, който миришеше на лук, когато тишината в килията бе нарушена от ужасно стържене.
С присвити очи той погледна нагоре към гладкия, ослепително бял таван.
Шумът спря и след него се чу влачене на крака. Два глухи удара. Ново стържене.
Трън скръсти крака на леглото си и зачака, а в това време шумът се усили, дойде по-наблизо, подхлъцна и пак продължи. На Трън му трябваше известно време да разбере какъв е този звук, но след като дълго се вслушва и мисли, реши, че шумът идеше от моторна бормашина.
Сигурно някой от другите затворници си правеше ремонт.
Звукът спря, но споменът от него остана да вибрира по стените. Трън се огледа. Килията му беше във формата на идеален куб с шест гладки, искрящо бели стени. Тя съдържаше чисто бялото му легло, писоара, който се вадеше и прибираше в стената с натискане на копчето, и него самия, ведно с бялата му униформа.
Ако някой си правеше ремонт, той се надяваше следващата килия да е неговата.
Звукът започна отново, този път по-стържещ, а сетне един дълъг винт проби тавана и издрънча на пода в центъра на килията. След него паднаха още три.
Трън проточи врат, тъй като един от винтовете се изтърколи под леглото.
Миг след това една квадратна плоча падна с трясък, а след нея от тавана увиснаха два крака и се чу вик на изненада. Краката бяха обути в бял памучен анцуг, същия като на Трън, но за разлика от простите му бели обувки ходилата, закачени за тези крака, бяха боси.
На едното имаше кожа.
На другото — огледална метална обшивка.
Момичето изпъшка, пусна ръцете си от тавана и падна на земята в средата на килията.
Трън се облакъти на коленете си и без да се помества от сигурното си местенце до стената, се приведе напред, за да го разгледа по-добре. Момичето беше слабичко, с мургава кожа и права кафява коса. Както левият му крак, така и лявата ръка също беше изработена от метал.
Като се опомни, момичето стана и изтупа анцуга си.
— Съжалявам — промълви Трън.
Тя се извърна към него с див поглед.
— Изглежда сте се натъкнали на грешната килия. Нуждаете ли се от помощ? Бих могъл да ви упътя как да се върнете във вашата.
Тя примигна.
Трън се усмихна.
Момичето се намръщи.
Раздразнението й я разхубавяваше още повече и Трън облегна брадичка в дланите си, за да я разгледа по-добре. Никога преди не беше срещал, а още по-малко беше флиртувал с киборг. Но всяко нещо си имаше първи път.
— Килиите тук трябваше да са празни — тросна се момичето.
— Обстоятелствата бяха особени.
Тя се вгледа в него продължително със свити вежди.
— Убийство?
Усмивката му се разшири.
— Благодаря ви, но боя се, че не познахте. Аз поведох бунта на двора. — Той намести якичката си и сетне додаде: — Протестирахме срещу сапуна.
Объркването й нарасна и Трън забеляза, че тя все още стоеше в отбранителна позиция.
— Сапунът — рече той отново, като се питаше дали не го беше чула. — Много изсушава кожата.
Тя мълчеше.
— А моята е чувствителна.
Тя отвори уста. Той очакваше съчувствие, но всичко, което излезе оттам, бе едно безразлично „А“.
Като се изпъна, момичето изрита падналата плоча изпод краката си, а после се завъртя в пълен кръг, изучавайки килията. Устните й се извиха гневно.