Но там нямаше никакво тяло.
Точно както и в хангара, в стаята цареше пълен хаос. Дрехи и обувки, дрънкулки и одеяла, но ни следа от човешко същество. Или труп.
— Ехо?
Синдер обходи стаята с поглед и като забеляза тоалетната масичка до прозореца, сърцето й се сви. Отиде до нея, вдигна малкия чип и го показа на Трън.
— Какво е това? — попита той.
— Мишел Беноа — отвърна тя. После въздъхна и затвори нет линка.
— Искаш да кажеш, че… тя не е тук, така ли?
— Опитай се да мислиш по-бързо, де — измрънка Синдер, мина край него и излезе в коридора. Скръсти ръце на хълбок и огледа другата затворена врата — без съмнение, това пак беше спалня.
Къщата беше изоставена. Нито Мишел Беноа, нито пък внучката й бяха тук. Нямаше никой, който да им даде някакви отговори.
— И как ще проследим човек, който няма чип? — попита Трън.
— Няма как — отвърна тя. — Там е цялата работа — затова ги махат.
— Трябва да разпитаме съседите. Може да знаят нещо.
Синдер изпъшка.
— Никого няма да разпитваме. Още ни издирват, ако случайно си забравил. — Тя се взря във въртящите се снимки. Мишел Беноа и малката Скарлет гордо бяха клекнали до една леха с току-що засадени зеленчуци.
— Хайде — рече тя и изтупа ръцете си, като че ли тя беше дълбала в земята. — Да се махаме оттук, преди Рампион да е привлякла внимание. — Дъските захлопаха глухо под краката й, докато тя слезе по стълбите и зави на площадката.
Входната врата се отвори широко.
Синдер се закова на място.
Едно хубавичко момиче с медено златни къдрици се закова на място пред нея.
Очите му се разшириха — първо от изненада, а сетне, защото я разпозна. Те се спуснаха към изкуствената ръка на Синдер и цветът се източи от бузите й.
— Bonjour, мадмоазел — рече Трън.
Момичето вдигна поглед към него. Тогава очите й се извъртяха навътре към главата й и тя се свлече на плочките.
Глава тридесет и трета
Синдер изруга и погледна назад към Трън, но той само сви рамене. Тя отново погледна припадналото момиче. Глава й беше извита под странен ъгъл на масичката в антрето, а разкрачените й крака се подаваха навън от вратата.
— Това ли е внучката й? — попита Синдер, докато скенерът й свързваше пропорциите на лицето на момичето с базата данни в мозъка й, но без никакъв резултат. Скенерът й щеше да разпознае Скарлет Беноа. — Както и да е — рече тя и тръгна бавно към проснатото тяло на момичето. Избута масичката настрани и главата й тупна на плочките.
Синдер изпълзя над нея и надникна през вратата навън. Един очукан кораб седеше на двора.
— Какви ги вършиш? — учуди се Трън.
— Гледам. — Тя се извърна и видя, че Трън тъкмо бе слязъл в антрето и оглеждаше любопитно момичето. — Изглежда е сама.
Лицето му се разтегна в лукава усмивка.
— Трябва да я вземем с нас.
Синдер го изгледа кръвнишки.
— Ти да не си луд?
— Луд съм от любов. Тя е страхотна.
— Ти си идиот! Помогни ми да я пренесем в дневната.
Той не отвърна и само след миг момичето беше в ръцете му без помощта на Синдер.
— Остави я тук, на дивана. — Синдер се забърза напред и пренареди няколкото избелели възглавници.
— Няма нужда. И така съм добре. — Трън премести ръцете си, така че главата на момичето падна на гърдите му, а русите й къдрици се закачиха на ципа на коженото му яке.
— Трън! Остави я на дивана. Веднага!
Като си измърмори нещо под носа, той сложи момичето легнало и педантично нагласи ризата й, така че да покрие голия й корем, а сетне се придвижи надолу, за да намести по-удобно краката й. Но в този миг Синдер го сграбчи за яката и го изправи.
— Да се омитаме! Няма съмнение, че ни разпозна. Щом дойде на себе си, веднага ще извести полицията.
Трън извади един портскрийн от якето си и го подаде на Синдер.
— Какво е това?
— Портът й. Взех й го, докато ти си губеше времето да се паникьосваш.
Синдер го дръпна от ръцете му и го тикна в страничния джоб на военните си панталони.
— Дори и така, няма да мине дълго време и тя ще разкаже на някого. И полицията ще дойде, ще направи оглед, ще разбере, че сме търсили Мишел Беноа, после ще хукнат да я търсят и… може би трябва да повредя кораба й, преди да потеглим.