— А аз мисля, че трябва да останем тук и да си поговорим с нея. Може би тя знае къде да намерим Мишел Беноа.
— Да останем и да си поговорим? И да й дадем още повече нишки как да ни проследи? Това е най-голямата глупост, която съм чувала!
— Ей, аз си харесах идеята да я вземем с нас, но ти вече й наложи вето, затова сега прибягвам до план Б, а той е да я разпитам! И мога да те уверя, че чакам това с нетърпение. Някога имах едно гадже, с което играехме на разпити, и в тази игра трябваше…
— Достатъчно! — Синдер вдигна ръка и го накара да замълчи. — Идеята ти е калпава. Аз тръгвам. Ти щом искаш, остани си тук при твоята приятелка. — И тя мина край него с твърди крачки.
Трън хукна по петите й.
— Аха! Ревност ли долавям в гласа ти?
Тогава се чу хленч и двамата спряха по средата на пътя към външната врата, а когато се извърнаха, момичето изпърха с мигли и отвори очи.
Синдер изруга отново и дръпна Трън към входа, но той не се помести. А след миг се откъсна от ръката й и се върна с бавни стъпки в дневната. Лицето на момичето светна от ужас, тя се надигна и седна, притисната до страничната облегалка на канапето.
— Не се страхувай — каза й Трън. — Няма да те нараним.
— Вие сте хората от новините. Бегълците — рече тя с пленителен европейски акцент.
После, щом видя Синдер, зейна:
— Ти си… ти.
— Избягалата лунитянка киборг? — помогна й Трън.
И последната руменина се отцеди от лицето на момичето. Синдер захвана да се моли да има повече търпение.
— Ще ме убиете ли?
— Не! Не, не, не! Разбира се, че няма. — Трън се намести фино в другия край на канапето.
— Искаме само да ти зададем няколко въпроса.
Момичето преглътна.
— Как се казваш, съкровище?
Тя задъвка долната си устна и огледа Трън със смесица от недоверие и слаба надежда.
— Емили — рече тя приглушено и едва чуто.
— Емили. Хубаво име. Като момичето.
Синдер се опита да не повърне и си блъсна главата в рамката на вратата. Звукът накара момичето пак да я погледне и Емили отново се сви назад от страх.
— Извинявай — рече Синдер и протегна напред и двете си ръце. — Ъ, наистина се радвам да се запознаем…
Емили избухна в истеричен плач, като не откъсваше очи от металната й ръка.
— Моля те, не ме убивай! На никого няма да кажа, че съм те видяла! Обещавам! Само не ме убивай!
Ченето на Синдер увисна, тя погледна към противната ръка за секунда и тогава разбра, че момичето не се боеше от това, че е киборг. Боеше се от това, че е лунитянка. Тя хвърли поглед към Трън, който я стрелкаше обвинително с очи, и тогава вдигна ръцете си във въздуха.
— Добре. Ти се оправяй с нея — рече му тя и излезе от стаята.
Седна на стълбите, откъдето чуваше как Трън се мъчи да успокои момичето, а в същото време наблюдаваше пътя през прозореца. Сгъна ръцете си върху коленете, заслуша се в гукането на Трън и риданията на Емили и опита да прогони приближаващото главоболие, като разтри челото си.
Доскоро хората я гледаха с отвращение. Сега се ужасяваха от нея.
Не беше сигурна кое е по-лошо.
Искаше да изкрещи на света, че няма вина, задето беше такава. Нямаше никаква вина.
Ако й бяха дали право на избор, със сигурност щеше да си избере друга съдба.
Лунитянка.
Киборг.
Беглец.
Престъпник.
Изгнаник.
Синдер зарови лицето си в ръце и прогони завихрящото се у нея чувство на несправедливост. Нямаше да се остави в лапите на самоомразата. Имаше далеч по-важни неща, за които трябваше да се погрижи.
От стаята до нея чу, че Трън спомена Мишел Беноа и помоли момичето да му каже нещо, без значение какво, стига това да помогне, но в отговор получи единствено плачливи извинения.
Синдер въздъхна. Искаше й се да има някакъв начин да убеди момичето, че няма да й навредят и че, всъщност, те са от добрите.
Тялото й се изопна.
Тя можеше да убеди момичето. Съвсем лесно при това.
Миг след това вината изпълни вените й, но не прогони напълно изкушението. Тя огледа хоризонта, но отвъд полето така и не се виждаше никакъв знак от цивилизацията.
Сключи пръстите си, като обмисляше въпроса.
— Ти познаваш Мишел Беноа, нали? — каза Трън и в гласа му се прокраднаха умолителни нотки. — Все пак сега се намираш в къщата й. Нали това е нейната къща?