Един малък идентификационен чип й намигна оттам.
Книга четвърта
„За да мога да те изям по-лесно.“
Глава тридесет и пета
— Тя ще се оправи, няма страшно.
Синдер подскочи, изтръгната от мислите си. Трън управляваше едната от капсулите към Рийо, Франция, и тя с лека изненада откри, че още бяха живи и досега не се бяха разбили никъде.
— Кой ще се оправи?
— Онова момиче, Емили. Не се чувствай виновна, че припадна заради твоя лунен мозъчен трик. Когато се събуди, вероятно ще се чувства страхотно освежена.
Синдер сви устни. Мислите й бяха изцяло погълнати от това как да намерят акумулатор и да се върнат при Ико, преди някой друг да се е появил във фермата, та вече беше забравила русото момиче, което остана там. Малко странно беше, но щом веднъж взе решение да го омае и да го накара да им се довери, всяка вина и всяко съмнение я бяха напуснали. Беше толкова естествено, толкова лесно и толкова ясно, че това е правилният избор.
Най-много от всичко я плашеше лекотата, с която го направи, а не толкова липсата на вина.
Ако за нея бе толкова естествено само след няколкото дни, в които се бе упражнявала, как би могла някога да оцелее срещу един чародей или самата кралица?
— Надявам се, когато се събуди, отдавна да сме заминали — измърмори тя. После погледна отново в стъклото и оправи опашката на призрачното си отражение. Бегло успя да различи кафявите си очи и обикновените си черти. Наклони глава на една страна и се запита как ли изглеждаше с обаянието си. Разбира се, никога нямаше да узнае това. Обаянието не можеше да надхитри огледалата. Но Трън й се стори доста впечатлен, а Кай.
— По-болезнено е да те гледа човек и от нея.
От думите му цялото й тяло натежа.
Под тях се показа градът и Трън започна да се спуска много рязко. Като подскочи, Синдер сграбчи колана на кръста си.
Трън изправи кораба и се покашля.
— Имаше остър порив на вятъра.
— Доста остър наистина. — Тя отпусна главата си на облегалката.
— Днес си двойно по-мрачна от обичайното — рече Трън и я хвана за брадичката. — Горе главата. Може още да не сме намерили Мишел Беноа, но поне вече знаем със сигурност, че е приютявала принцесата. Това е добре. Имаме напредък.
— Намерихме една преобърната нагоре с краката къща, а първият човек, който ни видя, веднага ни разпозна.
— Естествено! Нали сме известни. — Той изпя думата с известна гордост. Синдер изви очи нагоре, а той я смушка с лакът. — О, хайде стига. Можеше и да е по-зле.
Тя повдигна вежди към него, а той се усмихна от ухо до ухо.
— Поне сме заедно, един с друг. — Той протегна ръцете си към нея, сякаш, ако не бяха вързани за седалките, щеше да я прегърне в обятията си. Носът на кораба се килна надясно и той чевръсто сграбчи управлението и го изправи тъкмо навреме, за да избегнат ято гълъби.
Синдер прикри смеха си в металната си шепа.
Започна да си дава сметка колко лоша беше идеята им чак когато Трън кацна неумело на една странична уличка с калдъръм. Но друг избор нямаха — нуждаеха се от нов акумулатор, ако искаха да вдигнат Рампион обратно в космоса.
— Хората ще ни забележат — каза тя и се озърна наоколо, когато слезе от кораба. Улицата беше пуста и спокойна, засенчена от вековните сгради и сребролистните явори. Но спокойствието не разсея опасенията й.
— Да, но ти ще омагьосаш умовете на всички до един с твоята изкусна магия и те дори няма да разберат, че са ни видели. Е, добре де, предполагам, че пак ще ни видят, но просто няма да ни познаят. Ей, я чакай. Можеш ли да ни направиш невидими? Това ще ни свърши страхотна работа!
Синдер пъхна ръцете си в джобовете.
— Не знам дали съм готова да измамя цял град. А и освен това не обичам да го правя. Кара ме да се чувствам… зла.
Ако детекторът й можеше да я види, тя знаеше, че щеше да улови лъжата. Всичко беше прекалено нормално и сякаш точно това я караше да чувства, че има нещо ужасно нередно в цялата работа.
Сините очи на Трън проблеснаха и той закачи палците си в колана. С шикозното си кожено яке изглеждаше малко нелепо на фона на старинното провинциално градче. И все пак имаше нещо в полюшващата му се походка, което издаваше, че мястото му беше там. Това беше човек, на когото мястото му беше там, където той пожелаеше.