Глава тридесет и осма
Вой изпълни мазето на операта. Свита в ъгъла на леглото си в тъмнината на килията, Скарлет затаи дъх и се ослуша. Тъжните викове бяха далечни и приглушени и идваха някъде навън от улиците. Но сигурно бяха много силни, щом стигаха чак до нея в килията.
Бяха сякаш десетки. Зловещи, страшни животни, които се търсеха едно друго в нощта.
Но в града нямаше диви животни.
Скарлет се надигна от леглото и се промъкна към решетката. Откъм стълбите, които водеха до сцената, се процеждаше светлина, но беше толкова слаба, че тя едва смогваше да различи железните решетки на своята врата. Надникна в коридора. Нямаше движение, не се чуваше звук. Само един знак „Изход“, който не е бил включван от векове.
Погледна на другата страна. Само мрак.
Глождеше я ужасното предчувствие, че е уловена в капан, напълно сама. Че я бяха оставили да умре в този подземен затвор.
Нов вой отекна, този път по-силен, макар и все така приглушен. Може би идваше от улицата точно пред операта.
Скарлет прокара езика по устните си.
— Ехо? — повика тя колебливо. Когато не последва никакъв отговор, ни един далечен вой, тя опита отново, но този път по-силно. — Има ли някой?
Стисна очи и се ослуша. Нямаше стъпки.
— Гладна съм!
Никакво мърдане.
— Искам да отида до тоалетната!
Никакъв глас.
— Ще избягам оттук!
Но никой не даваше и пукната пара. Беше сама.
Тя стисна пръчката, като се питаше дали това не беше капан. Вероятно я подмамваха да се почувства сигурна, изпробваха я, за да видят как ще постъпи. Може би искаха да я оставят да се опита да избяга, за да могат после да използват това срещу нея.
А може би, може би все пак Вълка наистина е искал да й помогне.
Тя изръмжа. Ако не беше той, тя изобщо нямаше да се забърка в тази каша. Ако й беше казал истината и й беше обяснил какво става, тя щеше да измисли друг план, с който да измъкне баба си оттук, и нямаше да се остави да я отведе като агне на заколение.
Пръстите започнаха да я горят от силното стискане на решетката.
И тогава от празнотата на мазето тя чу името си.
Слабо и несигурно, зададено като въпрос в бълнуване.
— Скарлет?
Със свит стомах Скарлет пъхна лицето си между решетките и тяхната студенина притисна скулите й.
— Ехо?
Започна да трепери, докато чакаше.
— Скар. Скарлет?
— Grand-mere? Grand-mere?
Гласът утихна, сякаш говоренето го беше изтощило.
Скарлет се отлепи от решетките и хукна към леглото си, за да вземе малкия чип, който беше пъхнала под матрака.
Върна се до вратата и отчаяно захвана да се моли, да се надява. Ако и този път Вълка я беше измамил.
Тя се протегна през дупката и прокара чипа пред скенера. Той иззвънтя със същото ужасно весело звънтене, което издаваше, щом пазачите й носеха храната — звук, който до този момент беше ненавиждала.
Вратата се отвори безпроблемно.
Скарлет постоя там, докато сърцето й се блъскаше бясно. Отново се опита да долови някакъв шум от пазачите, но сградата на операта изглеждаше напълно изоставена.
Тръгна в мрака по коридора в обратната посока на стълбището. Единственият й водач бяха ръцете й, които се опираха на стените от двете й страни. Когато стигна до нова врата с железни решетки, спря и се наведе през дупката.
— Grand-mere?
Всички килии бяха празни.
Три, четири, пет — всичките празни.
— Grand-mere? — прошепна тя.
На шестата врата се чу хленчене.
— Скарлет?
— Grand-mere! — Във вълнението си тя взе, че изпусна чипа и мигновено падна на земята да го търси. — Grand-mere всичко е наред! Нали съм тук! Аз ще те измъкна. — Пръстите й напипаха чипа и тя го прокара пред скенера. Вълна от облекчение я заля, когато той звънна, но щом чу звука, баба й изстена от болка и ужас.
Скарлет дръпна решетката и влетя в килията, без да провери дали няма да се препъне в тъмното в баба си. В килията се носеше зловонието на урина, пот и тежък, застоял въздух. — Grand-mere?
Баба й беше свита на грапавия каменен под до стената в дъното.
— Grand-mere!
— Скар? Как…?
— Аз съм. Тук съм. Ще те измъкна. — Думите й преминаха в ридания и тя хвана крехките ръце на баба си, за да я прегърне в обятията си.