Умът на Скарлет се завъртя. Искаше разговорът да свърши, искаше баба й да спре да го разярява — знаеше, че от това няма полза. По лицето на Ран се четеше жажда за кръв.
Груб смях се изтръгна от устата му. Ръцете му хванаха рамката на вратата и от двете страни, блокирайки напълно изхода.
— Грешиш, дърта вещице. Като знаеш толкова много, не знаеш ли какво става, когато някой от глутницата убие своя алфа? — Той не дочака отговора й. — Заема неговото място. — На бузите му се появиха трапчинки. — А аз открих, че брат ми, моята алфа, си има слабост. — Думите се изплъзнаха от устните му и в това време погледът му се спря отново върху Скарлет.
— Ти си един наивен млад мъж. — Баба й се закашля. — Слаб си. Никога няма да бъдеш нещо повече от една смирена омега. Дори аз виждам това.
Скарлет изшътка. Виждаше как расте яростта у Ран, чувстваше как гневът му се изливаше от него.
— Grand-mere!
И тогава стана ясно какво се опитваше да постигне баба й.
— Не! Тя не искаше да каже това! — Ненавиждаше себе си, че го моли, но това не я интересуваше сега. — Тя е стара! Бълнува! Остави я.
Разгневен, Ран влетя в килията, улови Скарлет за косата и я откъсна от баба й.
Тя изпищя и заби ноктите си в ръката му, но той я метна право в ъгъла.
— Не!
Баба й изпищя от болка, когато Ран я повдигна във въздуха за гърлото. Преди да може да примигне, тя беше закована за стената — твърде слаба да размаха ръце, да се бори, да окаже някаква съпротива.
— ПУСНИ Я! — Скарлет се изправи на крака и като се хвърли върху Ран, заключи ръцете си около врата му и стисна с всичка сила. Но той дори не трепна и тогава тя го одра, като се целеше в очите му.
Ран нададе вой от болка, пусна баба й на една купчина на земята и сетне изхвърли Скарлет от гърба си. Тя се свлече до стената, без да усети нищо, тъй като цялото й внимание беше насочено към немощната, бинтована фигура на баба й.
— Grand-mere!
Погледите им се срещнаха и тя в миг проумя, че баба й нямаше да се повдигне вече. Сухите й устни успяха да продумат:
— Бя… — Но нищо повече не се чу. Очите й останаха отворени и зловещо празни.
Скарлет се надигна от стената, но Ран стигна пръв. Огромната му фигура се приведе над тялото на баба й и го повдигна с една ръка под гърба, така че главата й падна тежко на твърдия под.
Като изгладняло животно, уловило първата си плячка, Ран се наведе над нея и стисна челюстите си във врата на Мишел.
Скарлет изпищя и падна назад. Стаята с кръвта и Ран, застанал на четири крака, се завъртя.
Обвинението на баба й отекна в главата й. Всички до един са ви превърнали в чудовища.
Все така ужасена, тя се насили да извърне лице и се завъртя на една страна. Стомахът й се повдигна, но нищо не излезе, освен лиги и горчилка. Усети в устата си вкус на желязо, киселина и кръв и осъзна, че си бе прехапала езика, след като Ран я беше захвърлил в стената, но болка нямаше. Само празнота и ужас и един черен облак, който бавно пълзеше над нея.
Тя не беше тук. Това не се случваше наистина.
Стомахът й гореше от усилието да изхвърли храната, която не беше в него, докато тя се влачеше към далечната стена, отдалечавайки се колкото се можеше повече от Ран. От Ран и баба й.
Ръката й попадна на една ивица светлина от коридора. Кожата й беше ужасно бледа. Цялата трепереше.
Бягай.
Тя повдигна глава и в края на коридора видя началото на стълбището. До него — един отдавна обезцветен надпис. Към сцената.
Бягай.
Мозъкът й се опитваше с мъка да намери смисъл в думите. Към сцената. Сцената. Сцената. Последните думи на баба й.
Бягай!
Тя протегна ръце, обви пръстите си около железните пръчки на вратата и ги използва като лост. Напрегна се да се надигне. Да се изправи. Да излезе навън, в коридора, на светло.
В началото не си чувстваше краката, докато куцаше към подножието на стълбището, но щом започна да се качва нагоре, силата им се върна. Движеше се напред. Затича се.
Една затворена врата се показа най-горе на стълбището — стара дървена врата, дори без скенер за чипове на нея. Щом я отвори, тя изскърца.