Тя се обърна отново към стената. Стърженето продължи известно време, докато накрая тя спря, за да разкърши схванатия си врат.
— Най-прекият път вън от града е на север.
— О, каква наивна, малка каторжница сте. Не мислите, че те именно това очакват от вас?
Тя напъха отвертката в нишата.
— Моля те, спри да ме разсейваш.
— Казвам само, че може би ще можем да си помогнем един на друг.
— Остави ме на мира.
— Имам кораб.
За кратък миг тя го стрелна предупредително с очи.
— Космически.
— Космически — повтори тя провлечено.
— За по-малко от две минути може да ни отведе почти до звездите. И освен това е съвсем близо до града. Лесно се стига дотам. Какво ще кажете?
— Ще кажа, че ако не млъкнеш и не ме оставиш да работя, няма да стигнем почти доникъде.
— Приемам забележката — рече Трън и вдигна примирително ръце. — Но все пак обмислете предложението ми с хубавата си главица.
Тя се изопна, но продължи да работи.
— Като се замисля всъщност, сещам се, че през една пряка оттук някога имаше отличен бар, в който сервираха дим сум. Правеха миниатюрни свински ролца, от които да си оближеш пръстите. Сочни и питателни. — Той притисна пръстите си и при спомена устата му се напълни със слюнка.
Синдер присви очи и започна да масажира врата си.
— Ако имаме време, може да се отбием и да си вземем нещо за хапване за из път. Ще ми дойде добре след понесеното страдание от буламача, на който тук казват храна. — Той облиза устни, но когато отново върна вниманието си към момичето, чертите й се бяха изопнали от болка. По челото й бяха избили капчици пот.
— Добре ли сте? — попита той и протегна ръка към нея. — Искате ли да ви разтрия гърба? Тя го плесна силно по ръката.
— Моля те — пророни тя и изпъна ръцете си, за да го задържи на разстояние. На пресекулки си пое с мъка въздух.
Трън я гледаше неподвижно и постепенно образът й затрептя, както топлината, която се издига над релсите Маглев. Той се олюля назад. Пулсът му се ускори. Мозъкът му сякаш изтръпна и оттам усещането се втурна по нервите из тялото му.
Тя беше красива.
Не, божествена.
Не, съвършена.
Пулсът му туптеше тежко и той мислеше неясно — боготворя я, предан съм й. Предавам се във властта й. Отстъпвам.
— Моля те — въздъхна тя отново и се скри зад металната си ръка. Гласът й беше пълен с отчаяние. Тя се отпусна тежко върху стената. — Спри да говориш. Остави ме на мира.
— Добре. — Той беше напълно объркан — киборг, съкилийничка, богиня. — Разбира се. Както пожелаете. — С просълзени очи той отстъпи с несигурна крачка назад и потъна в леглото си ослепял.
Глава пета
Скарлет извади празните щайги от багажника на кораба и ги понесе през зиналите врати на хангара, докато мислите се блъскаха гневно в главата й. Беше намерила портскрийна си на пода в кораба и съобщението от полицията изгаряше крака й през джоба, докато тя вършеше разсеяно вечерните си задължения.
Най-много от всичко се гневеше на самата себе си, задето беше позволила на едно красиво лице и щипка опасност да отвлекат вниманието й, и то толкова скоро, след като бяха прекратили издирването на баба й. Интересът й към уличния боец я караше да се чувства като изменник, предал всичко, което му е скъпо.
А сетне идваше ред на Ролан и на Жил и на всеки друг вероломник в Рийо, който бе забил нож в гърба им. Хората вярваха, че баба й е смахната, и така бяха казали на полицаите.
Никой не беше споменал, че тя е най-трудолюбивата жена в околността. Никой не им беше казал, че прави най-вкусните еклери от тази страна на Гарона. Никой не беше подметнал, че в продължение на двайсет и осем години тя е изпълнявала дълга си към страната си като военен пилот на космически кораб. И до днес носеше върху любимата си карирана домашна престилка медала за безупречна служба.
Никой. Полицаите бяха повярвали на хората, че баба й е луда.
И бяха спрели издирването.
Но не за дълго. Баба й беше изчезнала и Скарлет щеше да я намери, дори ако трябваше да изрови мръсотиите на всеки един детектив в Европа и да започне да го изнудва с тях.
Слънцето бързо се скриваше и издължената й сянка стигаше далеч по чакъла. Отвъд пътеката царевицата и листнатото захарно цвекло шепнеха и се протягаха на всички страни, за да срещнат първите звезди. На запад една къща, облепена с обли камъни и два прозореца, които светеха в оранжево, накъсваше пейзажа. Това бяха единствените им съседи на километри наоколо.