— Аз мога да летя! Само го вкарайте вътре!
И тя се затича напред, въпреки че умът й крещеше, задето беше изоставила Вълка.
Мускулите й я изгаряха, главата й туптеше тежко от втурналата се там кръв. Можеше да се съсредоточи единствено върху това да слага крак пред крак. Без да обръща внимание на горенето. Без да обръща внимание на пронизващата болка отстрани. Само примигваше, за да отпъди потта от очите си. Още. Една. Крачка.
Нещо проряза гърба й. Чу как платът се скъса и след това нещото я сграбчи за глезена. Тя извика и падна най-долу на рампата. Ноктите се забиха в месото на крака й и тя извика от болка.
Свистене. Глух звук.
Ръката я пусна.
Скарлет изрита мъжа в челюстта, а сетне изпълзя догоре и се пъхна в зиналия корпус на кораба. Изтича до кабината и седна тромаво в пилотското кресло. Трън и Синдер бяха оставили двигателите включени и сега корабът тътнеше и мъркаше около нея. Движенията й бяха механични. Почти нищо не виждаше от солената пот, която смъдеше в очите й. Сърцето й биеше в гърдите като тежките подкови на кон.
Но пръстите й си знаеха работата, докато леко и бързо се движеха над контролното табло.
— Капитане? Синдер?
Уплашена, тя се извърна към вратата, но там нямаше никого.
— Кой говори?
Секундна тишина, а сетне:
— Ти коя си?
Скарлет обърса потта от челото си. Беше корабът. Корабът разговаряше с нея.
— Аз съм Скарлет. Трябва да се подготвим за излитане. Можеш ли да…
— Къде са Трън и Синдер?
— Всеки момент ще са тук. Корабът разполага ли с оборудване за автоматично излитане? Няколко лампички светнаха на таблото.
— Автоматично излитане и автоматични магнитни стабилизатори.
— Отлично. — Тя се пресегна към копчето за контрол над двигателите и зачака да чуе стъпките по рампата.
Една капка пот се търкулна надолу по слепоочието й. Скарлет преглътна рязко, но така и не успя да навлажни пресъхналото си гърло.
— Защо се бавят? — Тя се завъртя на стола и хукна към входа на кабината, за да надникне към товарното отделение.
Отпуснатото тяло на Вълка лежеше на десетина крачки от края на рампата и там, опрели гръб в гръб, стояха Лин Синдер и приятелят й.
Седем оперативни агенти заедно с техния чародей ги бяха наобиколили.
Глава четиридесет и втора
Като хлъзгава змиорка, която се промъква в мозъка й Синдер усети чародея, още преди да го зърне. Приканваше я да не бяга. Да не мърда и да се остави да я заловят.
Десният й крак се подчини, а левият продължи.
Тя извика и падна с трясък на четири крака. Мъжът, който беше в безсъзнание — Вълка, едва не я смаза, преди тялото му да се търколи настрана. Трън извика, препъна се, но като не можа да се задържи, също падна.
Синдер скочи на крака и се завъртя.
С блеснали очи и оголени зъби мъжете излизаха от сенките, от уличките, иззад ъглите, иззад кораба. Бяха общо седем.
Накрая забеляза и чародея, красив, каквито винаги бяха чародеите — с къдрава черна коса и изваяно лице. Носеше червената дреха на чародей втори ранг.
Като отстъпи назад, тя се блъсна в Трън.
— Е… — каза й той тихо. — Колко стрели ти останаха?
Черните ириси на чародея проблеснаха под лунната светлина.
— Една.
Не мислеше, че чародеят е успял да я чуе, но той се усмихна ведро и затъкна ръце в ръждивите си ръкави.
— Добре тогава — рече Трън.
И той извади бързо от колана си откраднатия пистолет от офицера, завъртя се и го насочи към чародея. Сетне замръзна.
— О, не.
С ъгълчето на окото си Синдер видя как ръката на Трън се изви и промени посоката си, докато цевта се насочи към нейното слепоочие.
— Синдер. — гласът му секна от уплаха.
Изражението на чародея остана доволно.
Синдер затаи дъх, успокои нервите си и насочи последната стреличка в крака на Трън. Глухият звук я накара да трепне, но само след секунди пистолетът падна от пръстите му и тялото му се свлече безжизнено върху Вълка.
Топъл смях се разля от устата на чародея.
— Здравейте, госпожице Лин. Много се радвам да се запознаем.
Тя хвърли бърз поглед към седемте мъже. Всички я гледаха заплашително, гладни, готови да скочат отгоре й и да я разкъсат на парчета при най-малката провокация.