През по-голямата част от живота й фермата беше раят на Скарлет. През годините тя се бе влюбила по-силно в мястото, отколкото смяташе, че е възможно човек да се влюби в парче земя и къс небе. И чувстваше, че и баба й изпитва същото. Макар и да не обичаше тези мисли, тя знаеше, че някой ден ще наследи фермата, и понякога си представяше как остарява тук. Доволна и честита, вечно с кал под ноктите и една стара къща, която все плаче за ремонт.
Доволна и честита — точно като баба си.
Скарлет си знаеше — не може просто така да е избягала.
Тя завлече щайгите в хамбара и ги нареди една върху друга в ъгъла, за да могат андроидите утре отново да ги напълнят. После взе кофата с храната за кокошките. Вървеше и хвърляше пълни шепи зърно по пътеката, а кокошките се щураха в краката й.
Щом зави зад ъгъла на хангара, спря.
В къщата светеше лампа. На втория етаж. В стаята на баба й.
Кофата се изплъзна от пръстите й. Кокошките закудкудякаха и се разбягаха, а после се скупчиха около разпиляното зърно.
Тя ги прескочи и хукна с всички сили. Чакълът се хлъзгаше под обувките й. Сърцето й се издуваше — щеше да се пръсне. Дробовете й горяха от спринта, когато рязко отвори задната врата. Взе стълбите по две наведнъж, а старото дърво простена тежко.
Вратата на стаята на баба й зееше отворена и тя замръзна там задъхана, стиснала силно рамката.
През стаята беше преминал ураган. Всяко чекмедже беше извадено, а по земята се въргаляха дрехи и тоалетни принадлежности. Завивките бяха натрупани в безпорядък в единия край на леглото, матракът беше извит на една страна, а дигиталните фотографии до прозореца бяха извадени от поставките им и след тях на стената бяха останали тъмни петна, неизбледнели от слънцето.
Застанал на колене до леглото, някакъв мъж ровеше в кутията със старите военни униформи на баба й. Щом зърна Скарлет, той скочи на крака и едва не си удари главата в ниската дъбова греда, която вървеше от единия край на тавана до другия.
Светът се завъртя. Скарлет едва го позна — бяха минали години, откакто го бе видяла за последно, и за това време той много се бе състарил. На обикновено гладко обръснатото му лице бе пораснала брада. От едната страна косата му бе сплескана, а от другата стърчеше право нагоре. Беше блед и изнемощял — сякаш от седмици не бе хапвал сносна храна.
— Татко?
Той стисна до гърдите си синьото пилотско яке.
— Какво правиш тук? — Тя отново обгърна с поглед хаоса. Сърцето й все така блъскаше бясно. — Какво правиш?
— Тук има нещо — каза той и гласът му прозвуча дрезгав от дългото мълчание. — Скрила е нещо. — Той погледна към якето после го захвърли на леглото. Коленичи и пак зарови в кутията. — Трябва да го намеря.
— Да намериш какво? За какво говориш?
— Тя си е отишла — промълви той. — Няма да се върне. Никога няма да узнае и… трябва да го намеря. Трябва да проумея защо.
Миризмата на коняк се завъртя във въздуха и сърцето на Скарлет се вледени. Тя не знаеше откъде бе научил за изчезването на майка си, но очевидно доста бързо и лесно бе приел, че всяка надежда е загубена, и вече смяташе, че всичко нейно му принадлежи по право, въпреки че някога бе изоставил и двете. Години наред не бе им изпратил дори едно съобщение, а днес се появяваше пиян, за да разрови вещите на баба й.
Внезапно Скарлет изпита неудържимо желание да се обади в полицията. Проблемът беше, че и на тях им бе много ядосана.
— Махай се! Махай се от къщата!
Без да се уплаши, той започна безразборно да тъпче дрехите обратно в кутията.
С пламтящо лице Скарлет заобиколи леглото, сграбчи ръката му и се опита да го изправи на крака.
— Спри!
Той изсъска и падна върху старите дъски на пода. И тогава избяга от нея като от бясно куче, притискайки ръката си до тялото. Погледът му беше напълно обезумял.
Скарлет се отдръпна назад, а после сви юмруци на хълбок.
— Какво се е случило с ръката ти?
Той не отговори, само продължи да придържа ръката до гърдите си.
Скарлет стисна зъби, стигна го с няколко твърди крачки и го улови за китката. Той изскимтя и се опита да издърпа ръката си, но тя го стисна здраво и вдигна ръкава до лакътя му. — Възкликна уплашено и го пусна, но ръката му остана да виси във въздуха, сякаш бе забравил да я прибере.