Синдер поклати глава и скокна от щайгата.
— Не ти искам верността.
Скарлет скръсти ръце на хълбок.
— И какво искаш тогава?
— Искам… искам малко време да помисля върху всичко и да реша какво да правя след това, без всички да ми дрънкате в ушите! — Синдер закрачи с тежки, ядни крачки към главния коридор и през една крачка се чуваше силното дрънчене на металния й крак, който се удряше в пода.
Когато останаха сами, Трън изсвири тихо с уста.
— Знам, знам. Изглежда малко… — той кръстоса очите си и завъртя и двете си ръце край ушите си, — но това е част от очарованието й. Трябва само да свикнете.
Глава четиридесет и пета
Беше наредила да й построят моста от много специално стъкло, така че да може да наблюдава войниците си отгоре: да ги наблюдава, докато тренират, докато се бият, докато се адаптират към новите си мутации — и всичко това, без самата тя да може да бъде забелязана. Вниманието й сега беше ангажирано от една нова глутница, чиито генетични трансформации бяха завършили само преди няколко дни. Бяха още толкова млади. Просто едни момчета — дванайсетгодишни, не повече.
Но бяха направо фантастични — някои стояха настрани от групата и непрестанно поглаждаха изящната козина на гърба на дланите си; или подскачаха напред-назад на краката си, чиято структура беше изменена, а пък други вече се караха шумно и се подиграваха един на друг.
И завоюваха мястото си. Определяха си йерархията.
Точно като животните, каквито си бяха.
Всеки чародей правеше мълчаливи знаци на подчинените си, които му бяха зачислени, превеждайки ги през редица бойни строеве. Това също винаги я бе очаровало. Как някои налагаха насила контрола си, докато други — подобно на грижовни майки, се опитваха да подмамят малките зверчета.
Наблюдаваше най-младото крило с растящо удоволствие. Седем от тях се бяха наредили безропотно, но едно кутре стоеше настрани от другите. Беше застанало на четири крака, ръмжеше с оголени зъби на чародейката и приличаше на вълк повече от всички останали. В златните му очи светеше недоволство и омраза.
От този щеше да излезе алфа. Беше сигурна.
Тя наклони глава, но не свали очи от момчето.
— Сибил.
Токчетата на главната чародейка изчаткаха по стъкления под. Тя долови как дрехата й се надипли, когато Сибил се поклони.
А долу в пещерата кутрето кръстосваше в кръг около господарката си — едно младо русокосо момиче, бледо като призрак в черната си дреха.
— Всички специални агенти временно бяха освободени от мисиите си и отново се укриват. Изчислихме, че има двеста и шестдесет убити сред тях.
— Земляните скоро ще забележат татуировките, ако това все още не се е случило. Погрижи се да ги замаскират добре.
— Разбира се, Ваше Величество. Боя се, че трябва да ви докладвам и за смъртта на един чародей.
Левана вдигна очи, очаквайки за миг да улови в стъклото отражението на Сибил, но там нямаше нищо, не и на този прозорец. Нито на който и да е кралски прозорец. Беше се погрижила за това. Но дори след всичките тези години не беше свикнала напълно.
Тя повдигна вежди и подкани Сибил да продължи.
— Става дума за чародея Яил. Бил е прострелян в гърдите.
— Яил ли? Не е в негов стил да напусне убежището си дори по време на битка.
— Един от неговите зверове ми съобщи, че Лин Синдер се е появила — изглежда е опитал да я залови лично.
Ноздрите на Левана се разшириха и тя отново се обърна към тренировъчните бази точно когато малкото кутре се нахвърли върху господарката си. Момичето изпищя и падна по гръб, но след това цялото й тяло се скова от концентрация. Дори от наблюдателната си кула Левана виждаше капките пот, които избиваха по челото й и се търкулваха надолу по слепоочията й.
Кутрето отвори устата си и зъбите му проблеснаха, но после се поколеба.
Левана не можеше да каже кое надви животинския му инстинкт — дали контролът, който се опитваше да наложи чародейката, или остатъците от лунното момче, които все още придружаваха мислите в главата му.
— Глутницата на Яил вече се е разпуснала, с изключение на една бета, открита в парижката крепост. Ще изпратя Еймъри да ги прибере.