Кутрето падна от господарката си и се сви на топка до нея. Трепереше. Скимтеше. Очевидно изпитваше болка.
Като залиташе, чародейката се изправи на крака и изтупа черния реголитен прах от якето си. Той беше навсякъде в тези пещери — естествено образуваните тръби от лава, които никога нямаше да се изчистят от него, без значение колко дълго още продължаваха да строят вътре в тях. Левана ненавиждаше праха, ненавиждаше как полепва по косата и по ноктите й, как пълнеше дробовете й. Щом можеше, винаги се стремеше да отбягва тръбите, като предпочиташе да стои в светлия, лъскав купол, под който се намираше столицата на Луна и дворецът й.
— Ваше Величество? — обади се Сибил.
— Не, не пращай Еймъри — рече тя, без да сваля очи от кутрето, което се гърчеше в болки. И продължаваше да се бори срещу контрола на господарката си. Продължаваше да се мъчи да запази разума си. Продължаваше да иска да е малко момче. А не войник. Или чудовище.
Нито пешка.
— Остави глутницата на Яил да си върви. Специалните агенти свършиха работата си.
Най-сетне кутрето спря да се превива. Нежната козина на лицето му беше мокра от сълзите, докато лежеше там задъхано.
Погледът на господарката му беше жесток и толкова животински, колкото и на поверениците й. Левана почти чуваше заповедите на жената, макар че ни една дума не излезе от устата й. Каза му да се изправи. Да се строи в редицата при другите. Да й се подчини. И момчето се подчини. Като се движеше бавно и болезнено, то се изправи на стройните си крака и се нареди в строя. С наведена глава. И приведени рамене.
Като куче, което бяха нахокали.
— Тези войници почти са готови — каза Левана. — Генетичните им изменения са завършени, чародеите им са подготвени. Следващия път, когато ударим Земята, тези мъже ще водят атаката и тогава няма да ги крием.
— Да, Ваше Величество. — Сибил се поклони и този път Левана почувства как уважението й се стелеше и от нея, не само от думите й. — Ще ми позволите ли да ви поднеса най-топлите си поздравления по случай годежа ви, кралице моя.
Лявата ръка на Левана се сви и тя прокара палец по шлифованата каменна халка на пръста си. Винаги я бе прикривала в своето обаяние. Не беше сигурна дали имаше жив човек, който да знае, че тя все още я носи. Дори тя самата често забравяше, че е там, но тази вечер, след като принц Каито беше приел брачния съюз, пръстът й беше изтръпнал.
— Благодаря, Сибил. Това е всичко.
Нов поклон, а след него и отдалечаващите се стъпки.
Долу строените войници започваха да се разпускат, тъй като подготовката за деня беше завършила. Чародеите отведоха войниците в отделните пещери в естествения лабиринт под лицето на Луната.
Беше странно да наблюдава тези мъже и момчета, тези създания, които по времето на родителите й не бяха нищо повече от един експеримент, но под нейно управление се бяха превърнали в реалност. Интелигентността на хора, инстинктите на вълци, податливостта на деца. Създаваха у нея чувство на напрегнатост, каквото не бе изпитвала с години. Толкова много лунитяни, с такива особени мозъчни вълни, които и тя самата не можеше да контролира. Не и всички наведнъж.
Тези зверове, тези творения на науката никога нямаше да я обикнат.
Не и както хората от Луна я обичаха.
Не и както скоро щяха да я обикнат хората на Земята.
Глава четиридесет и шеста
Часове наред Скарлет плака, свита на кълбо на долното легло в новата си каюта. Всяко ридание отекваше в мускулите й, които я боляха, но болката я караше да плаче още по-силно, когато си спомнеше всичко.
Адреналинът, гневът и отричането си бяха отишли, още докато преравяше гардероба, когато намери една военна униформа, сгъната почти в най-долното чекмедже. И макар че американската униформа беше цялата в сиво и бяло, вместо със смесицата от сини цветове на европейските пилоти, тя пак поразително приличаше на дрехите, които баба й беше носила в дните си на военна служба.
Тя стисна чисто бялата тениска до себе си и плака в нея толкова дълго, че я изцапа почти колкото дрехите, които бяха на нея и искаше да смени.
Цялото й тяло пулсираше тежко, когато най-накрая сълзите й започнаха да пресъхват. Задъхана тежко, тя се завъртя по гръб и обърса последните вадички в памучната тениска.
Всеки път щом сълзите й стихваха, в главата й отекваха думите „Grand-mere вече я няма“ и тогава се изсипваше нов порой. Но думите ставаха все по-кухи, а болката се превръщаше в безчувственост.