Стомахът й изкъркори.
Скарлет простена, сложи ръка отгоре му и се запита дали, ако затвори очи и заспи, тялото й щеше да забрави, че не е яла повече от ден. Но докато си лежеше там и се молеше безчувствеността да я обхване цялата, коремът й отново изръмжа. По-силно.
Скарлет подсмръкна ядосано. Като се улови за леглото над нея, тя се изправи и седна. Главата й беше замаяна от обезводняването, но с малко залитане успя да стигне до вратата.
Щом я отвори, от кухнята се чу някакъв трясък. Като надникна в коридора, тя видя, че Вълка се е навел над плота и държи една консерва.
Тя пристъпи под светлината на кухнята и видя, че върху етикета на консервата имаше нарисувани червени домати. Като се съдеше по вдлъбнатините отстрани на кутията, Вълка се беше опитал да я отвори с вилица.
Той вдигна погледа си към нея и тя остана доволна, че не беше единствената, чието лице се беше зачервило.
— Защо ще слагат храна в това нещо, ако след това няма да могат да го отворят?
Тя прехапа устните си, за да не се засмее слабо, без да е сигурна дали от съжаление, или веселост.
— А ти опита ли с отварачката за консерви?
Вълка я погледна озадачено, докато тя заобиколи масата и прерови най-горното шкафче.
— Ние на Земята си имаме всякакви уреди като този тук — рече тя и извади отварачката. Завъртя я по капака на консервата, като я усукваше бавно по ръба.
Бузите те на Вълка порозовяха, когато повдигна капака и се намръщи пред яркочервената каша.
— Не това очаквах да видя.
— Това не са пресни домати от градината, на каквито си свикнал, но няма как — ще трябва да минем с тези. — Като се разтърси в шкафа, Скарлет извади една консерва с маслини и буркан с мариновани сърчица артишок. — Ето, сега ще си направим една антипаста.
Тогава усети съвсем лек допир в косата си и се отдръпна. Вълка отпусна ръката си и стисна ръба на плота.
— Съжалявам. Имаш… косата ти.
Скарлет остави бурканите, опипа косата си и откри, че се е заплела на възли и стърчи навсякъде като разплетена кошница. Тя бутна маслините към Вълка.
— Я опитай да ги отвориш с отварачката.
Тя разсеяно започна да разплита възлите, а в това време намери една вилица и седна на дългата маса. През годините върху нея бяха издълбани инициалите на много войници и това й напомни за килията й в операта. Макар че на кораба беше несравнимо по-добре, отколкото да стои арестувана в онова подземие, затвореното пространство я притискаше, почти я задушаваше. Знаеше, че баба й сигурно е била назначена на подобен кораб по време на службата си в армията. Нищо чудно тогава, че, когато се беше пенсионирала, беше избрала фермата с откритото небе и далечния хоризонт.
Дано Емили да се грижи за животните.
Когато не можа да открие повече възли, тя приглади косата си с две ръце и отви капака на буркана с артишока. Като погледна нагоре, видя, че Вълка все така стои с доматите и маслините във всяка ръка.
— Добре ли си?
Очите му светнаха. Паника, помисли си тя. А може би страх.
— Защо ме доведе тук? — попита той. — Защо не ме остави?
Скарлет погледна надолу, набучи едно плодче с формата на сърчице и се загледа, докато мазнината се оттичаше в буркана.
— Не знам. Не съм се спряла, за да претегля на кантар плюсовете и минусите. — Тя остави плодчето да падне обратно в маринатата. — Но не ми се струваше правилно да те зарежа там.
Той й обърна гръб, остави кутиите на плота и взе отварачката. От третия опит успя да я захване за ръба на консервата и да я завърти по края й.
— Ти защо не ми каза истината? — попита го Скарлет. — Преди да стигнем в Париж.
— Това нищо нямаше да промени. — Той остави отворените кутии на масата. — Ти пак щеше да настояваш да отидеш при баба си. Мислех си, че ще мога да те защитя пред Яил, да го убедя, че си безполезна и трябва да те пусне да си вървиш. Но можех да извърша това само ако им останех верен.
Скарлет отново прободе плодчето с форма на сърчице и го мушна в устата си. Не искаше да мисли какво би станало, ако бяха направили това или онова. Не искаше да умува над всички възможности, които можеха да свършат с благополучното им завръщане с баба й обратно във фермата. Дори не знаеше дали тези възможности наистина съществуваха.
Вълка свали поглед и се намести на пейката срещу нея, като при всяко движение лицето му се сгърчваше от болка. Когато се настани, извади един домат от консервата и го мушна в устата си. Носът му се сбърчи. Имаше вид, сякаш беше лапнал червей, който преглъщаше с мъка.