Скарлет стисна устните си, за да не се разсмее.
— Виждам, че оценяваш градинските ми домати сега, а?
— Оценявам всичко, което си ми дала. — Той взе маслините и ги подуши, като се пазеше да не бъде изигран отново. — Макар че нищо не съм заслужил.
Скарлет прехапа устни. Помисли си, че той не говореше за зеленчуците.
Като наведе глава, тя топна вилицата си в консервата с маслините, които Вълка държеше в ръката си, и успя да набучи две на остриетата й.
Хранеха се мълчаливо, а Вълка установи, че маслините му харесват, но се прежали да хапне още два подгизнали домата, докато Скарлет накрая му предложи един артишок. Комбинацията от двете, както констатираха и двамата, беше почти поносима.
— Ще е хубаво, ако има и малко хляб — каза Скарлет и огледа откритите лавици зад Вълка, на които имаше различни чинии и големи чаши за кафе с герба на американската република.
— Толкова съжалявам.
Тя настръхна и все пак се осмели да го погледне, но той гледаше втренчено в консервата от домати и почти я бе смачкал в ръцете си.
— Отделих те от всичко, което е важно за теб. И баба ти.
— Недей, Вълк. Не говори така. Не можем да променим станалото и… а и нали ти ми даде онзи чип. Ти ме отърва от Ран.
Той преви раменете си. Половината от косата му беше рошава, буйна и нормална, а другата беше сплъстена от засъхналата кръв.
— Яил ми каза, че щял да те измъчва. Смяташе, че така ще накара баба ти да проговори. И аз просто не можах…
Скарлет потрепери и затвори очи.
— Знаех, че ще ме убият, когато научат, но… — Той с трудност намираше думите и затова остро въздъхна. — Мисля, че осъзнах, че по-скоро бих умрял, защото съм предал тях, отколкото да живея, защото съм предал теб.
Скарлет избърса в дънките си мазните си пръсти.
— Връщах се за теб и баба ти, когато видях, че Ран те преследва. В главата ми цареше такава бъркотия, че не можех да мисля ясно и честно, не знам дали исках да ви помогна, или да ви убия и двете. И тогава, когато Ран те хвърли в статуята, нещо просто… — Кокалчетата му побеляха. Той поклати глава и връхчетата на косата му се поклатиха. — Няма значение.
Закъснях много.
— Ти ме спаси.
— Ако не бях аз, нямаше да имаш нужда някой да те спасява.
— О? Значи, ако не бяха избрали точно теб да ме отведеш при тях и да ме разпиташ какво знам, щяха да ме оставят да си живея спокойно, така ли? Не, не. Ако не бяха изпратили теб, а някой друг, досега щях да съм мъртва вече.
Вълка се намръщи на масата.
— И за миг не вярвам, че си се върнал, за да ни убиеш. Няма значение какъв контрол е имал над теб онзи чародей, там, в операта, това си беше пак ти. Ти нямаше да ме нараниш.
Тъжен и смутен, Вълка срещна погледа й.
— Искрено се надявам, че никога вече няма да се наложи да изпробваме тази теория. Защото наистина не знаеш колко малко ми оставаше.
— И все пак успя да надвиеш желанието си да ме убиеш.
Лицето му се сгърчи, но тя остана доволна, когато той не й възрази.
— Не би трябвало да мога да му устоя толкова лесно. С онова, което ни причиниха… на мозъците ни… те промениха начина, по който мислим. Гневът и насилието идват толкова лесно, но другите неща… не би трябвало изобщо да е възможно. — Ръката му тръгна към нея, но спря по средата на пътя. Той бързо я отдръпна и захвана да си играе със смачкания етикет на доматите.
— Ами ако… — Скарлет наклони глава. — Нали каза, че успяват да ви контролират, когато животинските ви инстинкти вземат връх над собствените ви мисли? Но ловът и борбите не са единствените инстинкти, които имат вълците. Да започнем с това, че… вълците не са ли моногамни? — Бузите й започнаха да горят и тя трябваше да отмести поглед, докато с вилицата си дращеше по едни инициали. — И не е ли именно алфа самецът, който има грижата да пази живота на всички? Не само на глутницата, но също и на женската си? — Тя пусна вилицата и разпери ръце във въздуха. — Не казвам, че си мисля, че ти и аз… само след… знам, че тъкмо се запознахме и това е… но все пак не може да се отхвърли, нали? Не може да се отхвърли, че инстинктът ти да ме защитиш може би е точно толкова силен, колкото и инстинктът ти да убиваш, а?
Тя затаи дъх и се осмели да вдигне поглед. Вълка я зяпаше открито и за миг изглеждаше почти засрамен, но после се усмихна широко с озадачен, но топъл поглед. Скарлет зърна за миг лъскавите му остри зъби и от гледката коремът й се обърна.