Цялата му кожа бе покрита със следи от изгаряния. Всеки отпечатък представляваше правилен кръг, подреден в равни, безупречни редици. Ред след ред, те опасваха ръката му в кръгове от китката до лакътя. Някои лъщееха с набръчканата тъкан на белезите, други бяха черни и подути от мехурите. На китката му, там, където някога е бил имплантиран чипът, имаше рана с коричка.
Стомахът й се обърна.
Облегнат на стената, баща й зарови лице в матрака — далеч от Скарлет, далеч от изгарянията.
— Кой ти причини това?
Ръката му падна и се сви до стомаха му. Той замълча.
Скарлет се отблъсна от стената и изтича до банята в коридора. Миг след това се върна с тубичка с мехлем и руло бинт. Баща й не се бе поместил.
— Те ме накараха — с тих глас каза той. — Истерията му преминаваше.
Съвсем леко Скарлет притегли ръката му и започна да превързва раната, колкото се може по-внимателно, при все че ръцете й трепереха.
— Кои са тези хора? И какво са те накарали да направиш?
— Не можех да избягам — продължи той, като че ли не я чу. — Разпитваха ме, задаваха ми много въпроси, а аз не знаех нищо. Не знаех какво искаха от мен. Опитах се да им отговоря, но не знаех нищо.
Скарлет вдигна очи от превръзката — баща й бе наклонил главата си към нея и гледаше с празен поглед към разхвърляните завивки. Очите му се бяха налели със сълзи. Баща й плачеше. Това й се стори дори по-страшно от изгарянията му. Гърдите й се стегнаха и тя спря — бинтът увиваше ръката му до средата. И тогава осъзна, че не познава този тъжен, грохнал мъж. Нищо не беше останало от баща й. Нищо не беше останало от обаятелния й, себелюбив и безполезен баща.
Там, където доскоро бушуваха гневът и омразата, сега се бе настанило болезнено чувство на състрадание.
— Дадоха ми ръжена — продължи той, а очите му бяха широко отворени и далечни.
— Дадоха ти…? Но защо…?
— И ме заведоха при нея. И тогава разбрах, че тя знае всичко. Тя имаше нужната информация. Те искаха нещо от нея. Но тя само гледаше… гледаше ме и плачеше… но когато й зададоха същите въпроси, мълчеше. Мълчеше и не им отговори. — Гласът му секна, а на лицето му пламна неочакван гняв. — Тя ги остави да ми причинят това!
Скарлет преглътна с мъка, довърши превръзката и с треперещи крака се облегна на матрака.
— Grand-mere? Ти си я видял?
Вниманието му се върна към нея. Погледът му отново бе обезумял.
— Държаха ме седмица и после ме пуснаха ей така. Разбраха, че тя не дава пет пари за мен. И никога не би се прекършила заради мен.
Без предупреждение той се стрелна напред, допълзя на колене до Скарлет и сграбчи ръцете й. Тя опита да се отскубне, но той стискаше толкова здраво, че ноктите му се забиха в кожата й.
— Какво е това, Скар? Какво е това толкова важно нещо? По-важно даже и от собствения й син.
— Татко, успокой се. Трябва да ми кажеш къде е баба. — Мислите й се накъсаха. — Къде е? Кой я е пленил? Защо?
Баща й се вгледа изпитателно в нея — уплашен и треперещ. После бавно поклати глава и заби поглед в земята.
— Тя крие нещо — прошепна той. — Искам да узная какво. Какво крие, Скар? Къде го е скрила?
Той се обърна и зарови енергично в едно чекмедже със стари памучни ризи, което вече беше преровено. Целият се беше облял в пот и косата край слепоочията му беше мокра.
Скарлет се хвана за леглото, за да се повдигне и да седне на матрака.
— Татко, моля те — тя се опита да го успокои, макар че сърцето й биеше така тежко, че чак болеше. — Къде е тя?
— Не знам. — Той заби пръстите си в дупчицата между корниза и стената. — Бях в един бар в Париж. Сипали са опиат в чашата ми. Когато се събудих, се намерих в тъмна стая. Миришеше на мухъл, въздухът беше застоял. — Той подсмръкна. — И когато ме пуснаха, пак ме упоиха. В един миг бях в тъмната стая, в следващия се озовах тук. Събудих се на полето.
Скарлет я побиха тръпки. Тя прокара ръце през косата си, докато къдриците не се усукаха на възли около пръстите й. Бяха го довели тук, на същото място, от което бяха отвлекли и баба й. Но защо? Дали тези хора знаеха, че Скарлет е единственият негов близък? Дали мислеха, че тя най-добре ще се погрижи за него?
Не, в това нямаше логика. Очевидно беше, че тези хора не даваха пукната пара за здравето на баща й. Тогава какво? Дали това не беше предупреждение към нея? Или заплаха?
— Все нещо трябва да помниш — рече тя с нотка на отчаяние в гласа. — Например стаята или нечии думи. Успя ли да ги зърнеш? Ще можеш ли да опишеш някой от тях на полицаите? Нещо дребно не помниш ли?