Последната присъда не беше достатъчно строга. Та той беше откраднал космически кораб от армията на Американската република.
Ето значи откъде бил корабът, с който толкова се гордееше.
В момента той излежаваше шестгодишна присъда в Източната република за опит за кражба на колие от нефрит, датиращо от втората ера, но Австралия и, разбира се, родната му Америка също го издирваха, за да започнат съдебни дела срещу него. И без съмнение, затворът не му мърдаше и в двете страни за причинените там вреди.
Синдер се тръшна върху таблото с бушоните — искаше й се да не беше проверявала нищо. Не стига, че тя самата бягаше от затвора, ами сега помагаше и на този престъпник, и то истински престъпник, а на всичкото отгоре двамата щяха да офейкат с краден кораб.
Тя преглътна мъчително и надникна през отвора, който беше направила между техническото помещение и затворническата килия. Подпрял лакти на коленете си, Карсуел Трън все така седеше на леглото и въртеше палците си.
Синдер отри потната си длан в искрящо белия анцуг. Та тук изобщо не ставаше дума за Карсуел Трън. Тук ставаше въпрос за кралица Левана, император Кай и принцеса Селена — невинното дете, което преди тринайсет години Левана опитала да убие, но което било спасено и пренесено тайно тук, на Земята. Детето, което и днес все така беше най-издирваният човек в целия свят. Детето, което случайно се оказа, че е Синдер.
Беше научила това преди по-малко от двайсет и четири часа. Доктор Ърланд, който знаеше от седмици, реши да й съобщи, че е направил ДНК анализ, за да докаже кръвното й родство с лунната кралица едва когато Левана я разпозна на годишния бал и заплаши да нападне земята, ако Синдер не бъде хвърлена зад решетките като незаконен емигрант от Луна.
И така, доктор Ърланд се бе промъкнал в килията й, за да й поднесе нов крак (старият беше паднал на стълбището в двореца), киборгска ръка — ултрамодерна, оборудвана с вълшебни джаджи, с които и тя все още свикваше, и най-голямата изненада в живота й. След това й бе заръчал да избяга от затвора и да замине за Африка, където той щеше да я чака. И всичко това, сякаш бягството не бе по-сложно от инсталирането на нов процесор на Гард 3.9.
Но тази заповед — едновременно така проста и толкова неосъществима — й помагаше да не мисли за новооткритата си самоличност. А това беше добре, защото от мислите тялото й се парализираше, отказваше да й служи, а моментът не беше никак подходящ за проява на нерешителност. И нямаше значение какво ще прави, когато веднъж се измъкне от затвора, защото едно беше сигурно: останеше ли тук, това означаваше сигурна смърт, когато кралица Левана дойде за нея.
Тя отново надникна през дупката към затворника. Ако измислеше къде да отидат — някъде немного далеч, корабът можеше да се окаже ключът към успеха на бягството им.
Трън все така въртеше палците си и изпълняваше заповедта й — да я остави на мира. Когато изрече думите, те изгориха езика й като огън, кръвта й закипя, а кожата й пламна. Чувството на прегряване беше страничен ефект от дарбата й на лунитянка — сила, която доктор Ърланд успя да отключи у нея, след като имплантираното в гръбнака й устройство години наред й бе пречило да я използва. Тя все още гледаше на дарбата си като на магия, но това всъщност беше генетично умение, с което лунитяните се раждаха. То им позволяваше да контролират и манипулират биоелектричеството на другите живи същества. Лунитяните можеха да накарат хората да виждат несъществуващи неща или да им внушат въображаеми емоции. Под тяхното въздействие те извършваха постъпки, които в други случаи не биха извършили. И то, без да спорят. Без да се съпротивляват.
Синдер все още се учеше как да използва „дарбата“ си и не беше съвсем сигурна как бе успяла да въздейства върху Карсуел Трън. А също не беше напълно сигурна как бе успяла да убеди един от пазачите да я премести в по-удобна килия. Знаеше само, че много силно й се прииска да удуши Трън, задето не спираше да дърдори, а дарбата й някак се беше надигнала от основата на врата й, подбудена от стреса и напрежението. За миг тя бе изгубила контрол над нея и в този отрязък той стори точно това, което тя поиска от него — да спре да бърбори и да я остави на мира.