С помощта на „столчето“ тя отмести решетката за секунда. После безшумно я остави върху водопроводните тръби над главата си и без да се бави, се покачи в отвора.
Докато чакаше Трън да се покатери след нея, Синдер свали вътрешната схема на затвора, за да провери в коя посока трябваше да поемат. След това включи вграденото си фенерче и запълзя напред.
Придвижването обаче се оказа трудна и опасна работа, тъй като на всеки половин метър левият й крак стържеше по алуминиевата тръба. На два пъти тя спря, за да се ослуша — беше й се сторило, че чува стъпки някъде под тях. Дали щяха да задействат алармата, когато открият бягството им? Учудваше се, че това все още не се беше случило. Трийсет и две минути. Беше излязла от килията си преди трийсет и две минути.
От потта, която капеше от носа й, и от бързото тупкане на сърцето й времето се разтягаше до безкрай и на нея й се струваше, че часовникът в главата й бе спрял. Присъствието на Трън бе започнало да я изпълва със съмнения. И без друго щеше да е трудно сама да се измъкне оттук — как щеше да успее с него?
Отговорът мина през главата й — ясен и обезпокоителен.
Можеше да промие мозъка му.
Можеше да го убеди да й издаде къде е скрит корабът и как да се добере дотам, а после щеше да го накара да размисли и да се откаже да дойде с нея. Щеше да го прати назад. И на него нямаше да му остане друг избор, освен да я послуша.
— Всичко наред ли е?
Синдер изпусна въздуха, който бе заседнал на гърлото й.
Не. Тя не би се възползвала нито от него, нито от друг. Винаги досега беше успявала да се справи и без лунната си дарба — щеше да успее и сега.
— Извинявай — измърмори тя. — Тъкмо проверявах схемата. Почти стигнахме.
— Схемата ли?
Тя не отговори. Само след няколко минути зави зад един ъгъл и на тавана на въздуховода видя светъл квадрат на кръстосани линии. Облекчение и надежда запърхаха в сърцето й, когато бавно подаде главата си над решетката.
Пред очите й се разкри бетонна площадка с малък басейн със застояла вода и на около шест стъпки от него — друга решетка, но кръгла и по-голяма.
Отводнителният канал. Намираше се точно там, където сочеше схемата.
Скокът оттук щеше да се превърне в епичен разказ, но ако успееха да се разминат без счупени крака, останалото щеше да е лесно.
— Къде сме? — прошепна Трън.
— Това е подземната товарна рампа. Тук стоварват храната и другите доставки. — Тя прескочи решетката, колкото се може по-грациозно, после направи ловка маневра назад, за да могат и двамата с Трън да надникнат през нея.
— Трябва да се доберем до канала ей там.
Трън се намръщи и посочи с ръка:
— Това там не е ли изходът за навън?
Тя кимна, без да поглежда.
— Тогава защо не опитаме да стигнем до него?
Тя вдигна очите си и го погледна — решетката хвърляше странни сенки по лицето му.
— И да повървим пеша до кораба ти? С белите анцузи на затвора?
Той се смръщи, но трябваше да замълчи, защото се чуха гласове. И двамата се отдръпнаха назад.
— Аз не съм го видяла да танцува с нея. Сестра ми го е видяла — рече някаква жена. Думите й бяха придружени от стъпки, а сетне с глух метален звук една врата се вдигна по релсите.
— Роклята й била подгизнала и смачкана като чувал за боклук.
— Но защо му е на императора да танцува с киборг? — попита мъжки глас. — А и тя — така да се нахвърли върху лунната кралица… не може да бъде. Сестра ти си измисля. Главата си залагам, че момичето е просто една луда, която е обикаляла по улиците. Вероятно някоя несправедливост срещу киборгите я е ожесточила така.
Разговорът бе прекъснат от грохота на кораба за доставки.
Синдер се престраши да надникне през решетката и видя един кораб, който обърна под тях, даде на заден ход към товарната рампа в нишата и спря точно на пътя между Синдер и Трън и отводнителния канал.
— Добро утро, Риуджи — поздрави мъжът, щом пилотът слезе от кораба. Размяната на поздравите помежду им беше удавена от съскането на хидравликата, докато местеха подвижната платформа.
Възползвайки се от шума, Синдер разви решетката с отвертката си. Когато кимна на Трън, той внимателно я повдигна.
Пот се стичаше по врата на Синдер и сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши, да не би да напука гръдния й кош. Като се наведе надолу, огледа площадката за други признаци на живот и тогава на бетонния таван забеляза въртящата се камера. Само на една ръка разстояние.