Бързо се дръпна назад, а пулсът засвистя в ушите й. Имаше късмет, че камерата гледаше в другата посока, но дори така беше невъзможно и двамата с Трън да слязат, без да ги забележат. Освен това трябваше да се справят и с тримата работници, които разтоварваха кораба, а всяка една изгубена минута ги приближаваше към залавянето им — всеки миг някой от пазачите можеше да открие празните им килии.
Синдер затвори очи и си представи местоположението на камерата. Сетне ръката й се плъзна навън от дупката и застина, плътно прилепнала до тавана. Камерата се оказа по-далеч, отколкото й се бе сторило след този бърз поглед. Но тогава пръстите й я напипаха. Тя улови лещата и я стисна. Титановата й ръка смачка пластмасата като сливка и произведе удовлетворително хрущящ звук, който обаче отекна гръмовно.
Тя се ослуша — отдолу шумът от разговора и стоварването продължаваше и това я успокои.
Но времето им беше свършило. Само след минута някой щеше да разбере, че една от камерите не работи.
Тя вдигна глава и кимна на Трън, а след това застана над отвора.
В следващия момент Синдер се стовари върху покрива на кораба и металът под нея издрънча и се разтресе. След нея с приглушен ропот кацна и Трън.
Разговорът утихна.
Синдер се извъртя точно когато трите фигури изникнаха от товарната рампа. Смутът бе разкривил лицата им.
Когато зърнаха нея и Трън върху кораба, те замръзнаха. Синдер виждаше как очите им поглъщат белите им униформи. Металната й ръка.
Единият от мъжете посегна към портскрийна на колана си.
Синдер стисна зъби и протегна ръката си към него, като мислеше единствено за това как мъжът няма да стигне порта си и няма да изпрати сигнал за тревога. Мислеше как ръката му се вкаменява само на сантиметри от колана му.
По нейна заповед ръката му спря и увисна във въздуха неподвижно.
— В очите на мъжа се четеше ужас.
— Не мърдай — рече Синдер с дрезгав глас. Вината вече дращеше с нокти по гърлото й. И макар да знаеше, че тя самата беше също толкова уплашена колкото и хората пред нея, страхът върху техните лица беше очевиден.
Изгарящото усещане отново я обхвана, като започна от юрната част на врата, разпростря се надолу по гръбнака, раменете и хълбоците и запари там, където срещна протезите. Но вече не беше нито толкова болезнено, нито толкова неочаквано, както когато доктор Ърланд отключи лунната й дарба. Всъщност беше повече отпускащо, почти приятно.
Синдер усещаше хората на платформата — биоелектричеството им се търкаляше от тях на вълни, пукаше във въздуха и чакаше някой да го овладее.
Обърнете се!
Със сковани и тромави тела тримата работници се обърнаха едновременно.
„Затворете очи! Запушете уши! Тя се поколеба, преди да добави: Тананикайте си!“
В този момент тримата започнаха да тананикат и жуженето им изпълни заглъхналата товарна площадка. Синдер се надяваше, че това ще стигне да не чуят как с Трън отварят решетката в бетонния под. Молеше се да си помислят, че двамата са избягали през изхода на рампата или че са се промъкнали тайно на някой от корабите за доставки.
Синдер се обърна към Трън, който я зяпаше с увиснало чене.
— Какво правят тези хора?
— Подчиняват се — рече тя сурово. Мразеше себе си, задето ги контролираше. Мразеше тананикането, което изпълваше ушите й. Мразеше дарбата си, която беше толкова неестествена, толкова могъща, толкова несправедлива.
Само че мисълта да ги освободи от контрола си над тях, така и не й мина през ума.
— Хайде — подкани тя Трън и като се плъзна по кораба, скочи от него. Пропълзя отдолу и намери решетката между колелата за кацане. Въпреки че ръцете й трепереха, тя успя да завърти капака и да го повдигне.
Плитък басейн от застояла вода проблесна в тъмнината към нея.
Не беше много високо, но когато босите й крака се приземиха в мазната вода, й се повдигна. След миг Трън се намери до нея и сложи обратно решетката в дупката.
В стената имаше кръгъл бетонен тунел, който едва стигаше до кръста й и вонеше на зеле и плесен. Синдер сбърчи нос, приведе се и заджапа през него.
Глава седма
С всеки изминал час купчината с иконки върху нетскрийна на император Кай растеше.