— Идиоти такива! — Тя запрати порта на пода пред седалката до нея, отпусна се тежко назад и опъна къдриците си като струни.
Коланите се впиваха в гърдите й и изведнъж започнаха да я задушават. Тя откопча механизма и едновременно с това отвори вратата с ритник, като едва не се приземи по очи в сенчестата уличка. Миризмата на мазнина и уиски от таверната я задави, когато си пое жадно въздух, мъчейки се да отрезви гнева си със здрава мисъл. Щеше да отиде до полицейския участък — сега беше станало късно, затова по-добре утре. Още призори. Щеше да бъде спокойна и разумна, щеше да им обясни защо предположенията им са погрешни. Щеше да ги убеди да отворят случая отново.
Скарлет прокара рязко чипа в китката си пред скенера до товарното отделение на кораба и вдигна капака по-силно, отколкото хидравликата позволяваше.
Щеше да каже на детектива, че не бива да спира издирването. Щеше да го накара да я изслуша. Щеше да го накара да проумее, че баба й не е изчезнала по своя воля и положително не се е самоубила.
В багажника на кораба бяха натъпкани около половин дузина щайги, но Скарлет не ги забелязваше. Тя беше далеч оттук — в Тулуза, и планираше мислено разговора, призовавайки на помощ всичката си убедителност и цялата си способност да разсъждава логично.
Нещо се беше случило с баба й. Нещо не беше наред и ако полицията спре да я издирва, Скарлет ще отиде в съда и няма да се откаже, докато не забранят и на последния тиквеник от техните детективи да работи повече, и…
Тя стисна силно по един домат във всяка ръка, завъртя се на пети и замери каменната стена. Доматите се размазаха, а сокът и семенцата опръскаха купчините боклук, който чакаше да замине за компактора.
Почувства се по-добре. Грабна още един домат и си представи как се опитва да обясни на детектива, че баба й няма навика да изчезва така ненадейно, но той пак не й вярва. Представи си как доматът изплесква самодоволното му малко.
Тъкмо когато и четвъртият домат бе заличен, една врата се отвори. Скарлет се пресягаше за нов домат, но в този миг не друг, а собственикът на таверната се облегна на дървената рамка. Тя замръзна. Слабото лице на Жил лъщеше. Очите му обходиха стената на таверната и слузестата оранжева цапаница, сътворена от Скарлет.
— Дано това не са моите домати.
Тя дръпна ръка от щайгата и я отри в мръсните си дънки. Лицето й гореше, а пулсът й биеше тежко и неравно.
Жил обърса потта от плешивата си глава и я стрелна с обичайния си свиреп поглед.
— Е?
— Не са твоите — промълви тя. И това беше истината — докато той плати, технически погледнато доматите бяха нейни.
Той изръмжа.
— В такъв случай ще ти орежа само три униви за почистването на тази свинщина. Ако вече си свършила със стрелбата по мишената, може би ще благоволиш да ги внесеш вътре. От два дни сервирам увехнали марули.
И той се шмугна обратно в ресторанта, без да затваря вратата. По уличката се разляха смях и шум от прибори — звуци съвсем обичайни и затова толкова по-странни.
Светът на Скарлет се сгромолясваше, но никой не забелязваше това. Баба й беше изчезнала, но никого не го беше грижа.
Скарлет се обърна към багажника, хвана двата края на щайгата с домати и зачака сърцето й да спре да блъска в гърдите й. Думите от съобщението все още бомбардираха съзнанието й, но мислите й бяха започнали да се проясняват. Първата вълна на агресията остана да гние при размазаните домати.
Щом успя да си поеме спокойно дъх, тя сложи щайгата върху червеникавите картофи и ги извади от кораба.
Редицата готвачи не й обърна никакво внимание, докато отбягваше съскащите им тигани, за да стигне до склада. Там напъха щайгите по рафтовете, които бяха надписани с маркер, после изтрити, а сетне надписвани отново поне дузина пъти през годините.
— Bonjour, Скарлинг!
Скарлет повдигна косата от потния си врат и се извърна.
На вратата сияеща стоеше Емили, а в очите й блестеше тайна. Но щом видя лицето на Скарлет, тя веднага се отдръпна назад.
— Какво.
— Не ми се говори. — Скарлет се плъзна край келнерката и се запъти обратно към кухнята, но Емили издаде пренебрежителен звук и заприпка подире й.
— Че кой те кара да говориш? Аз само се радвам, че си дошла — каза тя и стисна Скарлет за лакътя. Двете излязоха отново на уличката. — Той се завърна. — Въпреки ангелските къдрици, които опасваха лицето й, усмивката на Емили загатваше доста дяволити мисли.