Доста документи чакаха подписа на новия император и още толкова — да бъдат прочетени. Но истината беше, че те се трупаха, най-вече защото той не си даваше много зор да прочете или подпише ни един от тях. Заровил пръсти в косата си, Кай се бе вторачил с празен поглед във вградения екран — в момента вдигнат изправен от бюрото му — и с нарастващ ужас гледаше как иконките се множат пред очите му.
Беше още много рано, но след като часове наред бе зяпал сенките над леглото си, той най-сетне се отказа да спи и реши да дойде тук и да се опита да свърши малко работа. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да отвлече вниманието му. Все едно какво. Стига да го разсее от мислите, които не спираха да се въртят в главата му.
Но дотук с добрите намерения.
Кай пое бавно дъх и огледа празния кабинет. Това беше кабинетът на баща му, но изведнъж стаята му се видя твърде екстравагантна за работно място. От червено-златния таван висяха три богато украсени фенера с пискюли и ръчно изрисувани изящни дракони. Вляво от него имаше холографско огнище, вградено в стената. В далечния ъгъл беше разположен малък бар, заобиколен с мебели от кипарисово дърво с резба. До вратата в рамки за картини трептяха неми филми на майката на Кай, понякога придружени с кадри от детството му, а понякога тримата бяха всички заедно.
Откакто баща му почина, нищо не се бе променило. Само собственикът на кабинета сега беше друг.
А може би и миризмата. На Кай му се струваше, че си спомня аромата от одеколона на баща си. Но сега в стаята се усещаше острата миризма на белина и препарати, останала след бригадата чистачи, изтъркали цялата стая, когато баща му се зарази с летумозис — чумата, погубила стотици хиляди хора през последните десетина години на Земята.
От снимките погледът на Кай се премести надолу и се препъна в малкото метално ходило с омазани с грес стави, което се беше настанило в ъгъла на бюрото му. Като въртящо се колело мислите му отново направиха един пълен кръг.
Лин Синдер.
Той остави стилуса, който стискаше в ръка, и със свит стомах посегна към ходилото, но спря, преди пръстите му да го стигнат.
Кракът принадлежеше на красивата млада механичка от пазара. Момичето, с което толкова лесно се разговаряше. Момичето, което беше толкова неподправено и никога не се преструваше на това, което не беше.
Поне така беше вярвал.
Пръстите му се свиха в юмрук и той отдръпна ръката си. Искаше му се да има някого, с когото да поговори.
Но баща му си беше отишъл. А сега и доктор Ърланд беше заминал — напуснал поста си и тръгнал, без да се сбогува.
Оставаше Кон Торин — съветникът на баща му, който сега беше негов помощник. Но със своята вечна разсъдливост и дипломатичност Торин никога нямаше да разбере. Самият Кай не бе напълно сигурен какво изпитваше, когато мисли за Синдер. Лин Синдер, която го бе излъгала за всичко.
Тя беше киборг.
Не можеше да отпъди спомена за нея — как лежи в подножието на градинското стълбище с откъснато ходило, с нагорещена до бяло ръка, върху която се виждаха стопените следи от копринената ръкавица — неговият подарък за нея.
Тя трябваше да го отвращава. Но преживявайки спомена отново и отново, той се мъчеше да изпита погнуса от искрящите жици, от мръсните й, зацапани кокалчета и от факта, че нервните рецептори, които пренасяха информацията към и от мозъка й, не бяха истински.
Тя не беше естествена. Вероятно живееше в бедност и той не можеше да спре да се пита дали семейството беше платило за операцията, или бяха получили пари от държавата. Питаше се кой човек се бе смилил толкова много над нея, че бе решил да й даде втори живот, и то когато човешкото й тяло е било така обезобразено. Питаше се преди всичко каква е била причината за обезобразяването й или кой знае — може и да е била родена с недъзи.
Той се питаше ли, питаше и усещаше, че всеки следващ въпрос, останал без отговор, трябваше да го смущава все повече и повече.
Но всъщност не това го тревожеше. Не това, че Синдер беше киборг, смразяваше кръвта му.
Погнусата му започна в мига, в който тя затрептя пред очите му като развален екран. Той примигна и тя вече не беше безпомощният киборг, прогизнал от дъжда, а най-ослепително красивото момиче, което някога бе виждал. Беше обаятелно, смайващо прелестна — с безукорна кожа и блестящи очи и с толкова пленително изражение, че колената му се подкосиха.
Лунното й обаяние беше по-могъщо и от това на кралица Левана, а нейната красота беше болезнена. Кай знаеше сега — това, което ту се появяваше, ту чезнеше, докато той стоеше надвесен над нея и се опитваше да проумее случващото се пред погледа му, това е било обаянието на Синдер.