Кай пристъпи към огромните прозорци, които гледаха към западните градини на двореца. Шумящите треви искряха от сутрешната роса.
— Ваше Величество — обади се Торин за първи път, — бих ви посъветвал да пратите военни подкрепления, които да проследят и заловят бегълците.
Кай разтри челото си.
— Военни подкрепления ли?
Торин отвърна бавно:
— Във ваш интерес е да направите всичко по силите си, за да я откриете.
Кай преглътна с мъка. Знаеше, че Торин има право. Всяко колебание ще бъде тълкувано като признак на слабост и дори бе възможно да наведе на мисълта, че той е помогнал за бягството. Кралица Левана нямаше да се зарадва на това.
— Кой е другият избягал? — попита той, печелейки време, докато се мъчеше да обхване всички подробности. Синдер — лунитянката, киборга, беглеца, който той бе осъдил на смърт.
Беше избягала.
— Карсуел Трън — отвърна Хюи, — бивш кадет от въздушните сили на Американската република. Преди четиринайсет месеца откраднал един военен товарен кораб и дезертирал. Понастоящем не го считаме за опасен.
Кай се върна на бюрото си и видя, че информацията за беглеца беше прехвърлена на екрана му. Челото му се навъси още повече. Може и да не беше опасен, но беше млад и безспорно привлекателен. А затворническата снимка показваше как се усмихва игриво на камерата.
Кай мигновено го намрази.
— Ваше Величество, трябва да вземете решение — подкани го Торин. — Ще разрешите ли да изпратим военни подкрепления за залавянето на бегълците?
Кай се изопна.
— Да, разбира се. Щом смятате, че обстоятелствата го налагат.
Хюи чукна петите си и с отсечени крачки тръгна към вратата.
Хиляди въпроси нахлуха в ума му и Кай поиска да ги спре. Искаше светът да забави ход и да му даде време да осмисли случващото се, но преди колебливото „чакайте“ да се отрони от устните му, двамата мъже си бяха отишли.
Вратата се затвори и той остана сам. Крадешком хвърли поглед към изоставения крак на Синдер, а сетне тежко се стовари върху бюрото и допря челото си в хладния екран.
Не можеше да не си представи как баща му седи зад бюрото, изправен пред същата ситуация, и тогава разбра, че той вече щеше да разпраща съобщения, правейки всичко по силите си да намери момичето и да го залови, защото това би бил най-добрият изход за Републиката.
Но Кай не беше като баща си. Липсваше му неговото себеотрицание.
Където и да бе отишла Синдер, Кай се молеше никога да не я открият, макар да знаеше, че това не е редно.
Глава осма
Всички членове на семейство Морел бяха мъртви.
От седем години фермата пустееше, след като за един месец — през октомври — майката, бащата и ротата от шест деца бяха откарани в чумния изолатор в Тулуза, а след тях останаха изгнилите постройки — къщата, хамбара, кокошарника — и стотици акра засята земя, за която нямаше кой да се погрижи. Насред занемарената житна нива самотно се издигаше непокътната куполовидна сграда, в която някога се помещаваха тракторите и се съхраняваха балите сено.
Една стара, прашна калъфка за възглавница, боядисана в черно, още се вееше от предната веранда, предупреждавайки съседите да стоят надалеч от чумавата къща. В продължение на години калъфката си бе вършила работата, докато бандитите, които организираха борбите, не откриха къщата и не си я присвоиха.
Когато Скарлет пристигна, боевете вече бяха започнали. От кораба си тя набързо изпрати съобщение до полицейския участък в Тулуза, като пресметна, че с цялата им безполезност щеше да има на разположение около двайсет-трийсет минути, преди да реагират. Времето щеше да й стигне да измъкне информацията, която й трябваше, преди Вълка и останалата сган да бъдат арестувани.
Като пое няколко глътки от хладния нощен въздух, които така и не укротиха учестеното й сърцебиене, Скарлет влезе решително в изоставената сграда.
Тълпата се гърчеше и крещеше по посока на набързо скованата арена, върху която с противна решимост един мъж нанасяше юмруци в лицето на противника си. От носа на победения потече кръв. Тълпата ревеше екзалтирано и насъскваше победителя.
Скарлет тръгна покрай публиката, като стоеше близо до полегатите стени. Всяка педя от тях, до която стигаше човешка ръка, беше изрисувана в живописни графити. По земята се въргаляше слама, стъпкана почти на прах. Евтини крушки висяха на ярки оранжеви върви, но няколко от тях примигваха и заплашваха да изгорят. Жаркият въздух бе пропит от потта на телата и от сладкия дъх на полето, на който сякаш мястото му не бе тук.