Скарлет не бе очаквала да види толкова много хора тук. Имаше над двеста зяпачи и тя не разпозна нито един от тях. Това не бяха хора от градчето Рийо — много вероятно мнозина да бяха дошли от Тулуза. Забелязваха се доста татуировки, пиърсинг и хирургически манипулации. Скарлет мина край едно момиче с коса, боядисана с шарките на зебра, и един мъж на каишка, развеждан наоколо от андроидна компаньонка с апетитни форми. Сред навалицата имаше дори киборги и този факт изглеждаше още по-необичаен, тъй като никой от тях не се и опитваше да се прикрие. Те с гордост се перчеха с какво ли не — от излъскани метални ръце до черни, блестящи очни ябълки, които се подаваха зловещо от гнездата си. Скарлет не повярва на очите си, когато подмина някакъв мъж, който се фукаше с малък нетскрийн, имплантиран в надутия му бицепс, и се заливаше от смях, докато гледаше скования водещ на новините.
Внезапно тълпата нададе радостен гърлен рев. Мъж, татуиран по цялата дължина на гръбначния стълб и гръден кош, беше останал прав на ринга. Но от гъстата навалица Скарлет не можеше да види противника му.
Тя тикна ръце в джобовете на якето си и продължи да оглежда внимателно непознатите лица и странните дрехи. Обикновените й дънки, скъсани на колената, и дрипавото червено яке, което преди години баба й беше й подарила, привличаха като магнит погледите върху нея. В Рийо всички се обличаха еднакво небрежно и якето обикновено й служеше за камуфлаж, но сега изведнъж се оказа издокарана като хамелеон сред комодски варани — накъдето и да се завъртеше, я следваха любопитни погледи. Тя им отвръщаше с решително предизвикателство в очите и продължаваше да се оглежда.
На задната стена на сградата още стояха наредени високо една върху друга метални и пластмасови щайги. Скарлет стигна там, без да зърне никъде Вълка. Тогава застана в един ъгъл, за да вижда по-добре, и свали качулката още по-ниско над очите си. Пистолетът се заби дълбоко в хълбока й.
— Дошла си значи.
Тя подскочи. Вълка изникна от графитите и изведнъж се намери до нея. Зелените му очи улавяха неясните отблясъци от крушките.
— Извинявай — рече той и отстъпи половин крачка назад. — Не исках да те уплаша.
Скарлет пренебрегна извинението му. В полумрака виждаше само края на татуировката, която допреди няколко часа беше толкова маловажна за нея, а сега изгаряше паметта й.
Онзи, който ми подаде ръжена, имаше татуировка.
Огън заля лицето й — гневът, който бе заровила в името на практичността и хладнокръвието, сега се надигна на повърхността. Тя скъси разстоянието помежду им и заби свития си юмрук в гърдите му, без да дава пукната пара, че той се извисяваше над нея с цяла глава. Омразата й даваше сили и на нея й се струваше, че би могла да му строши главата с голи ръце.
— Къде е тя?
С отпуснати до тялото ръце Вълка гледаше недоумяващо.
— Кой?
— Баба ми! Какво си й сторил?
Той примигна. На лицето му едновременно се бяха изписали объркване и размисъл — сякаш тя говореше език, който на него му трябваше време да си преведе.
— На баба ти ли?
Скарлет стисна зъби и отново го удари с юмрук в гърдите — този път по-силно. Той трепна, но сякаш повече от изненада, отколкото от болка.
— Знам, че си бил ти! Знам, че ти си я отвлякъл и сега я криеш някъде! Знам, че ти си измъчвал баща ми! Не знам какво се опитваш да докажеш, но искам да ми я върнеш и то още сега!
Той погледна крадешком над главата й.
— Извинявай… викат ме на ринга.
Кръвта блъскаше в слепоочията на Скарлет. Тя грабна лявата му китка и едновременно с това измъкна пистолета си, сетне опря дулото в ръката му.
— Баща ми е видял татуировката ти, въпреки старанието ви да го държите упоен. Никак не ми се вярва да има друга татуировка като твоята. Както ми се струва невероятно, че ти се появяваш в живота ми в същия ден, в който похитителите на баща ми го освобождават след седмица изтезания.
В миг очите му се проясниха, но след това лицето му се смръщи и от това бледият белег отстрани на устата му изпъкна по-силно.
— Някой е отвлякъл баща ти и баба ти — произнесе той бавно. — Някой със същата татуировка като моята. Но днес са освободили баща ти, така ли?