При всеки удар Скарлет потрепваше и стомахът й се надигаше. Не можеше да проумее как бе възможно хората да стоят и да гледат боя, дори да се развличат с него.
Ловеца падна на колене. Мигновено Вълка се намери зад него и с разкривено лице сграбчи главата му с две ръце.
… който ми подаде ръжена.
Този мъж — това чудовище — държеше баба й!
С две ръце Скарлет затисна устата си, за да задуши вика, докато чакаше да чуе как вратът на Ловеца ще изпука пречупен.
Вълка застина, примигна и я погледна. Очите му искряха — празни и безумни в един миг, почти замаяни в следващия. Беше изненадан, че я вижда там. Зениците му се разшириха.
Скарлет цялата пламна от омерзение. Искаше да извърне очи, искаше да избяга, но стоеше там като закована.
Тогава Вълка отскочи назад и остави Ловеца, който се свлече на земята под собствената си тежест.
Рогът отново изсвири. От тълпата се чуха едновременно гневни освирквания и радостни, одобрителни възгласи. Хората откровено ликуваха, защото виждаха великия ловец победен. Никой не възразяваше срещу сляпата жестокост, никой не роптаеше срещу факта, че за малко щяха да станат свидетели на убийство.
Коментаторът се покачи през въжетата на ринга, за да обяви Вълка за победител, но в този миг Вълка отлепи поглед от Скарлет, мушна се край мъжа и се прехвърли през въжетата.
Тълпата се отдръпна от него, изтиквайки Скарлет назад. Движещата се маса от хора почти я премаза и тя едва се задържа на крака.
Вълка хукна напред, като използваше ръцете и краката си, за да се движи по-бързо. Като тичаше с пълна сила, той изхвърча през зейналата врата и се изгуби в посребрелите треви.
В далечината присветна червено-синя светлина.
Объркана, тълпата се роеше и жужеше от любопитство. Общото мнение, изказано полугласно, бе, че Вълка е новият герой, но че той е дивак.
Не след дълго някой забеляза светлините и сред множеството премина паника — хората първо взеха да леят негодуванието си срещу полицията, а сетне се втурнаха към вратата и се пръснаха в изоставените ниви.
Въпреки че трепереше, Скарлет вдигна качулка и побягна с тях. Но не всички се мъчеха да избягат — някой зад нея се опитваше да въдвори ред. Чу се изстрел и след него див смях. Момичето с косата като зебра се беше покатерило върху една щайга, сочеше с пръст страхливците, които бягаха от полицията, и се смееше.
Скарлет се измъкна навън в среднощния въздух и без ехото от склада шумът затихна. Воят на сирените се смеси с песента на щурчетата. Отвън пред сградата тя се завъртя в кръг на черния път, докато тълпата се блъскаше край нея.
От Вълка нямаше и следа.
Струваше й се, че бе тръгнал надясно. Корабът й бе паркиран отляво. Пулсът й препускаше и тя с мъка си поемаше въздух.
Не можеше да си тръгне. Не беше получила това, за което беше дошла.
Каза си, че пак ще го намери. Трябваше й време да си събере ума. След като разговаря с детективите и ги убеди да издирят Вълка, да го арестуват и да намерят къде е отвел баба й.
Тя мушна ръце в джобовете си и с бърза крачка зави зад ъгъла на сградата към кораба си.
Смразяващ кръвта вой я закова на място, изсмуквайки въздуха от гърдите й. Нощните шумове замряха и дори градските плъхове, които се въртяха без работа, спряха и се заслушаха.
Скарлет и преди беше чувала дивите вълци, които кръстосваха страната в търсене на лесна плячка от фермите.
Но за първи път воят на вълк я караше да настръхне от ужас.
Глава девета
— Аааа! Махни я! Махни я от мен! — Синдер се завъртя и като се закрепи на извитата, хлъзгава стена, светна с фенерчето назад. Трън се гърчеше в тесния тунел, виеше се като червей, бухаше се силно по гърба и ту ругаеше надълго, ту надаваше писъци като жена.
Синдер насочи лъча на фенерчето към тавана и там видя огромно гъмжило от хлебарки, които бягаха на всички страни. Потрепери, но се обърна напред и продължи да върви.
— Това е една хлебарка — викна му тя през рамо. — Няма да те изяде, я.
— Влезе под дрехите ми!
— Ще спреш ли да викаш? Минаваме под канал.
И тя се изсмя, заета повече с картата на канализацията в главата й, отколкото с придирчивия си спътник. Въпреки че и тя потръпна при мисълта да не я полази хлебарка под ризата, все пак реши, че това бе за предпочитане пред вървенето на бос крак в тинята от нечистотии, които стигаха до глезена, и при това тя не хленчеше.