— Съжалявам. Пак те уплаших. — И сякаш за да изкупи провинението си, отстъпи назад с две-три крачки.
— Бива си те — рече тя без следа от вълнение. — Дръж ръцете горе.
Той сви пръсти да покаже, че е чул.
Скарлет пристъпи няколко крачки напред, но спря, щом чакълът се заби в босите й крака. Цялата беше нащрек и чакаше Вълка да направи само едно рязко движение, но той стоеше, застинал като каменната къща зад гърба й.
— Вече съобщих на полицията — излъга тя и мислите й се върнаха към портскрийна, който бе оставила на кухненския плот.
Светлината се отрази в очите му и Скарлет изведнъж си спомни, че баща й спеше на горния етаж. Дали ще извади късмет и силният й глас ще успее да го изтръгне от пиянското му вцепенение?
— С какво дойде дотук?
— С нищо, вървях. Всъщност, повече тичах — отвърна той, без да сваля ръце. Вятърът си играеше с косата му и я рошеше. — Искаш ли да си тръгна?
Въпросът я свари неподготвена.
— Искам да ми кажеш какво търсиш тук. Ако си мислиш, че ме е страх от теб.
— Не се опитвам да те уплаша.
Скарлет погледна свирепо над цевта, за да се увери, че все още го държи на прицел.
— Исках да поговорим за това, което ми каза на борбите. За татуировката… и случилото се с баба ти. И с баща ти.
Тя стисна зъби.
— Откъде научи, че живея тук?
Объркан, той сключи вежди.
— Името на фермата ви е написано на кораба ти, така че направих справка. Не искам да ти причиня зло. Просто ми се стори, че имаш нужда от помощ.
— Помощ ли? — Бузите й пламнаха в огън. — Помощ от психопата, който е измъчвал баща ми и е отвлякъл баба ми?
— Не съм бил аз — твърдо рече той. — Има и други с татуировки като моята. Друг е бил, не аз.
— О, нима? Значи си член на някаква секта или нещо подобно, така ли? — Една кокошка се опря в крака й и перцата стреснаха Скарлет, така че тя едва успя да задържи пушката изправена срещу него.
— Нещо подобно — рече той и сви рамене, като че засрамен. Единият му крак изхруска на чакъла.
— Стой там! — кресна Скарлет. Кокошките закаканижиха и бавно се отдалечиха. — Ще стрелям, да знаеш!
— Знам. — Мигновен изблик на добрина мина през него и той посочи слепоочието си. — Цели се в главата. Там изстрелът обикновено е смъртоносен. Но ако ръката ти се колебае, тогава стреляй в торса, защото е най-голям.
— Оттук главата ти изглежда достатъчно голяма.
Той се засмя и целият се преобрази. Позата му стана по-непринудена, лицето му се стопли.
Скарлет заръмжа от отвращение. Този мъж нямаше право да се смее, не и докато баба й все още бе в неизвестност.
Вълка свали ръцете си и ги скръсти на гърдите си. И проговори, преди Скарлет да успее да му заповяда пак да ги вдигне:
— Надявах се да те впечатля снощи, но изглежда съм се провалил.
— Обикновено не се впечатлявам от мъже, които не умеят да владеят гнева си, отвличат баба ми, следят ме и…
— Не съм отвлякъл баба ти. — За първи път думите му прозвучаха остро, прекъсвайки тирадата на Скарлет. Погледът му падна върху кокошките, които тъпчеха около вратата. — Но ако наистина е бил някой с татуировка като моята, може би ще мога да ти помогна да разбереш кой е бил.
— И защо да ти вярвам?
Той взе въпроса на сериозно и се замисли за известно време.
— Нямам друго доказателство, освен това, което вече ти казах снощи. Пристигнах в Рийо преди почти две седмици — познават ме в таверната, познават ме и на борбите. Ако баща ти ме види, няма да ме разпознае. Нито пък баба ти. — Той прехвърли тежестта си на другия крак, сякаш от стоенето на едно място ставаше неспокоен. — Искам да помогна.
Начумерена, Скарлет присви очи и погледна над двуцевката. Ако лъжеше, то тогава беше един от хората, отвлекли баба й. Жесток и зъл, той заслужаваше куршум право в десетката.
Но беше единствената й следа.
— Ще ми кажеш всичко. Всичко. — Тя свали пръста си от спусъка и снижи пушката така, че сега тя сочеше в бедрата му. Куршумът там щеше само да го рани. — И ще си държиш ръцете, така че да ги виждам през цялото време. Това, че те пускам да влезеш в къщата, не означава, че ти вярвам.
— Разбира се. — Кимна той отстъпчиво. — Аз сам не бих се доверил на себе си.
Глава дванадесета