— Страж от Ордена на глутницата — произнесе той. — Номер 962. — Сетне пусна кожата, сви рамене и се отпусна удобно на стола. — Най-голямата грешка в живота ми.
Скарлет настръхна.
— И какво точно представлява Ордена на глутницата?
— Банда. Често им казват Вълците. Те предпочитат да се наричат отрядници, бунтовници или предвестници на промяната, но… не са по-различни от обикновени престъпници. Ако някога събера достатъчно пари, ще си махна тази гадна татуировка.
Внезапно вятърът развя клоните на дъба пред входната врата и листата му шумно изплющяха по прозореца.
— Значи вече не членуваш при тях, така ли?
Той поклати глава.
Скарлет се взираше в него, без да можеше да го разгадае. Не можеше да долови дали казва истината.
— Вълците — промърмори тя и остави името да се запечата в паметта й. — И често ли правят така? Често ли отвличат невинни хора от домовете им без никаква причина?
— Имат причина.
Скарлет дръпна вървите на качулката, докато те едва не я задушиха, после ги пусна и ги оправи.
— Защо? За какво им е притрябвала баба ми?
— Не знам.
— Не ми ги пробутвай тези. Откуп ли искат? Какво?
Той сви пръсти на масата.
— Тя е служила в армията — рече Вълка и посочи към коридора. — На снимките отвън беше с униформа.
— Баба ми е била пилот в ЕФ, но много отдавна. Още преди аз да се родя.
— В такъв случай тя сигурно знае нещо. Или поне те така мислят.
— Какво например?
— Някакви военни тайни? Свръхсекретни оръжия?
Скарлет рязко се наведе напред, докато коремът й се притисна плътно в ръба на масата.
— Нали каза, че били обикновени престъпници. Какво ги интересуват тях тези неща?
Вълка въздъхна.
— Престъпници, които се имат за…
— Предвестници на промяната. — Скарлет задъвка устните си. — Ясно. Е, и какво? Опитват се да свалят правителството, така ли? Или да започнат война?
Вълка хвърли поглед през прозореца, когато светлините на един малък пътнически кораб опасаха полето по края — първите работници пристигаха на смяна.
— Не знам.
— Напротив, знаеш! Ти си един от тях!
Вълка се усмихна сериозно.
— За тях не означавах нищо — бях обикновено момче за поръчки. Не са ми поверявали нищо от оперативните планове.
Скарлет скръсти ръце.
— Тогава направи интелигентна догадка.
— Знам, че са откраднали много оръжия. Искат хората да се боят от тях. — Той разтърси глава. — Вероятно се стремят да сложат ръка върху някое военно оръжие.
— Баба ми не знае нищо по въпроса. Дори да е знаела нещо, когато е била пилот, сега вече няма откъде да знае.
Вълка разтвори широко ръце.
— Съжалявам. Не знам и аз какво друго би могло да бъде. Освен ако ти не се сещаш за нещо, в което може да е била въвлечена.
— Откакто е изчезнала, се чудя каква може да е причината, но просто не виждам причина. Тя беше… тя е моята баба. — Скарлет посочи нивите навън. — Фермата е нейна. Винаги казва, каквото мисли, и не обича да й казват какво да мисли, но няма врагове или поне аз не знам да има. Е, вярно, хората в града я мислят за малко по-ексцентрична, но няма човек, който да не я обича. Тя е само една възрастта жена. — Скарлет стисна чашата с две ръце и въздъхна. — Не знаеш ли поне къде мога да ги открия?
— Искаш да ги намериш ли? Не, това би било самоубийство!
Тя се наежи.
— Не ти е работа да взимаш решението вместо мен.
Вълка се почеса по врата.
— Колко време мина, откакто са я отвлекли?
— Осемнайсет дни. — В гласа й се промъкнаха истерични нотки. — Държат я вече осемнайсет дни!
Погледът му се бе приковал върху масата и тревожни линии браздяха челото му.
— Много е опасно.
Скарлет скочи от масата и столът се удари с трясък в пода.
— Недей да ми четеш лекция. Поисках от теб само малко сведения. Не ме е грижа колко са опасни! Това дори е още една причина да я намеря по-скоро! Имаш ли представа какво може да й причиняват в този миг, докато ти стоиш тук да ми губиш времето? Знаеш ли какво са направили с баща ми?
Силен удар отекна в къщата и Скарлет подскочи, като едва успя да се задържи да не падне върху катурнатия стол. Тя надзърна зад Вълка, но коридорът беше празен. Сърцето й се сви.