— Татко? — Тя хукна към антрето и отвори входната врата. — Татко!
Но навън алеята беше пуста.
Глава тринадесета
Скарлет се затича с все сила по алеята, а чакълът се забиваше в краката й. Вятърът развяваше къдриците й и ги запращаше в лицето й.
— Къде ли е отишъл? — рече тя и затъкна косата си под качулката. Слънцето се бе показало напълно над хоризонта и сега изпъстряше царевицата със златни петънца и пълнеше алеята с полюшващи се сенки.
— Може би е отишъл да нахрани кокошките? — Вълка посочи един петел, който кълвеше отстрани на къщата и тъкмо закриволичи към лехите със зеленчуците.
Без да обръща внимание на острия чакъл, Скарлет хукна и зави зад ъгъла. Листата на дъба се въртяха от вятъра. Хангарът, плевнята и кокошарникът стояха притихнали в бавно настъпващата зора. От баща й нямаше и следа.
— Сигурно е търсил нещо или пък… — Сърцето на Скарлет подскочи. — Корабът ми!
И тя се спусна по каменистата алея, без да й обръща внимание нито на нея, нито на бодливите тръни. Почти се блъсна във вратата на хангара, но успя навреме да хване дръжката, отвори и в този миг силен грохот разтърси сградата.
— Татко!
Но баща й не беше в кораба, приготвяйки се да отлети, както тя се опасяваше. Беше се покатерил върху шкафовете, които вървяха край стената, ровеше в тези над главата си и хвърляше на земята, каквото докопа. Кутии за боя, удължителни кабели и свредла.
Беше прекатурил на земята цял шкаф за инструменти и върху бетонния под сега се беше плиснало море от болтове и гайки, а двата метални шкафа на стената в дъното стояха зинали широко и вътре се виждаха различни военни пилотски униформи, работнически комбинезони и една градинска сламена шапка, запокитена в ъгъла.
— Какво правиш? — Скарлет тръгна с широки крачки към него, но после се приведе и се закова на място, защото край главата й прелетя гаечен ключ. Очакваният трясък не последва, затова тя хвърли поглед назад и видя Вълка да стиска ключа на една ръка от лицето си и да примигва изненадано. Скарлет се извърна към баща си. — Татко, какво…
— Тук има нещо! — викна той и отвори поредния шкаф. Грабна отвътре една метална кутия, обърна я и загледа хипнотизиран как стотици ръждясали пирони се удариха в пода и задрънчаха.
— Татко, спри! Тук няма нищо! — Тя тръгна през хаоса, като внимаваше да не стъпва върху острите ръждясали пирони, повече отколкото се бе пазила от нащърбените камъни навън. — Спри!
— Скар, тук има нещо! — Баща й пъхна под мишница една метална туба, скочи от шкафа и клекнал започна да се мъчи да извади тапата. Макар и той да беше бос, бъркотията от гайки и пирони явно не го тревожеше. — Тя има нещо, което те искат. Трябва да е тук някъде… но къде.
Баща й наведе тубата и остави жълтеникавата течност да потече с бълбукане над разпилените винтове и пирони, а въздухът се напълни с острите пари на машинно масло.
— Татко, остави тубата! — Тя грабна един чук от земята и го вдигна над главата си. — Кълна се, ще те ударя!
Най-накрая той я погледна със същата лудост и страх от предишната вечер. Това не беше баща й. Този мъж не беше суетен и пленителен, нито егоцентричен — всички качества, на които като дете се бе възхищавала и които като младо момиче презираше. Този мъж бе развалина.
Потокът от масло понамаля.
— Татко, остави тубата. Веднага.
Устните му затрепериха, когато вниманието му се премести върху малкия кораб за доставки, който беше само на една-две крачки от него.
— Тя обичаше да лети — промърмори той. — Обичаше корабите си.
— Татко. Татко!…
Баща й се изправи и запрати тубата в задния прозорец на кораба. Стъклото се напука като паяжина.
— Само не кораба ми! — Скарлет пусна чука и се втурна към него, като се препъваше в отломките и инструментите.
При втория удар стъклото се строши и баща й се хвърли навътре през стърчащите късове.
— Спри! — Скарлет го улови през кръста и го изтегли от кораба. — Остави ми кораба!
Той взе да рита и я удари с коляно отстрани на тялото. Двамата се стовариха на пода. Една метална кутия се заби в бедрото на Скарлет, но тя мислеше единствено как да заклещи до тялото му ръцете, които той размахваше, и да го държи здраво, без да го пуска. Там, където беше стиснал счупеното стъкло, по дланите му имаше кръв, а дълбоката рана в бедрото му беше започнала да потъмнява.