— Пусни ме, Скар! Ще го намеря! Аз ще го…
Някой го измъкна от нея и той изкрещя. Скарлет се вкопчи в него инстинктивно, като се опитваше да го усмири, дордето не разбра, че Вълка дърпаше баща й, за да го изправи на крака. Задъхана, тя го пусна. С едната ръка потърка пулсиращия си от болка хълбок.
— Пусни ме! — Баща й проточи врат и щракна със зъби във въздуха.
Без да забелязва опитите му да се отскубне, Вълка стисна с една ръка китките на баща й и протегна другата към Скарлет.
Едва-що дланта й потъна в неговата, и крясъците на баща й започнаха наново.
— Той е от тях! Той е един от тях!
Вълка изправи Скарлет на крака и я пусна, за да хване с две ръце бунтуващия се мъж. Тя вече очакваше да види пяна в ъгълчетата на устата му.
— Скар, татуировката! Това са те! Те са!
Тя отметна косата от лицето си.
— Знам, татко. Успокой се! Ще ти обясня…
— Не можеш да ме отведеш обратно! Още търся! Не съм свършил! Трябва ми време! Моля те! Не отново там! Не отново. — И той се разрида.
Вълка погледна отблизо врата на баща й, докато главата му висеше отпуснато напред, свъси вежди, а сетне рязко грабна тънката верижка от врата му и като дръпна, я откъсна.
Мъжът се сви и щом Вълка го пусна, се свлече тежко на пода.
Скарлет гледаше с облещени очи верижката, която се поклащаше в юмрука на Вълка — от нея висеше малко украшение, което не бе виждала никога преди. Доколкото помнеше, баща й никога не бе носил бижута, освен брачната си халка. И нея беше свалил само дни, след като майка й реши, че пръстенът не върши никаква работа, и го напусна.
— Предавател — каза Вълка и вдигна нагоре медальона, така че сребърното му покритие проблесна под светлината. Не беше по-голям от нокътя на кутрето на Скарлет. — Следили са го и, както предполагам, всичко са подслушвали.
Бащата на Скарлет гушна колената си и взе да се поклаща напред-назад.
— Мислиш ли, че ни слушат сега? — попита тя.
— Най-вероятно.
В гърдите й избухна експлозия, тя се хвърли напред и с две ръце стисна юмрука на Вълка.
— Тук няма нищо! — изкрещя тя в медальона. — Нищо не крием! Заловили сте друга жена! И по-добре върнете баба ми, защото, кълна се в къщата, в която съм родена, че ако и един косъм падне от главата й, ако оставите и една бръчица или едно петънце по тялото й, ще ви намеря всички и ще ви откъсна вратленцата като на пилци! Разбрахте ли ме? Върнете ми я!
С прегракнало гърло тя отстъпи назад и пусна ръката на Вълка.
— Свърши ли?
Скарлет кимна, като трепереше от гняв.
Вълка пусна предавателя на земята, взе чука и с един-единствен прецизен удар го смаза. Металът изхрущя на цимента и накара Скарлет да подскочи.
— Как мислиш, дали са знаели, че баща ти ще дойде тук? — попита Вълка изправен.
— Те са го оставили в полето.
Сух и празен, помежду им се чу гласът на баща й.
— Те ми казаха да го намеря.
— Какво да намериш? Какво? — попита го Скарлет.
— Не знам. Не ми казаха. Казаха само… че крие нещо. Нещо ценно и тайно, което им трябва.
— Чакай малко… ти си знаел? — прекъсна го Скарлет. — Знаел си, че те подслушват и не ми каза? Ами ако бях казала нещо, ако бях направила нещо, с което да ме заподозрат? А, татко? Ами ако аз съм следващата, която ще отвлекат?
— Нямах избор — рече той. — Само при това условие се съгласиха да ме пуснат. Казаха ми, че ще ме пуснат на свобода само ако намеря онова, което баба ти крие от тях. Ако намеря нещо, което би могло да им помогне. Скар, трябваше да се измъкна оттам. Не знаеш какво беше.
— Знам, че те още я държат в плен! И знам, че ти си такъв страхливец, че те е грижа само за собствената ти кожа и пет пари не даваш какво става с нея, нито какво може мен да ме сполети.
Скарлет замълча и зачака той да отрече. Зачака го да си измисли някакво усукано оправдание, както винаги бе правил, но той стоеше безмълвен. И дума не отронваше.
От гняв лицето й почервеня.
— Ти си позор за нея и за всичко, в което някога е вярвала. Тя би рискувала живота си, за да ни защити! Би рискувала живота си дори за непознат, щом трябва. Но ти мислиш само за себе си. Не мога да повярвам, че си неин син. Не мога да повярвам, че си мой баща.
Той вдигна уплашените си очи към нея.