— Бъркаш, Скарлет. Тя гледаше, докато ме измъчваха. Гледаше ме. И пак не издаде тайната си. — На лицето му присветна искра на неподчинение. — Има нещо, което баба ти никога не ни е казвала, Скар, и това нещо поставя живота и на двама ни в опасност. Тя е егоистката.
— Ти какво ли знаеш за нея!
— Не, ти нищо не знаеш за нея! Прекланяш се пред нея като пред божество, откакто стана на четири! Заслепена си и не виждаш истината! Тя предаде и двама ни, Скарлет.
Кръвта заблъска в слепоочията й и Скарлет посочи вратата.
— Махай се. Махай се от фермата ми и никога повече не се връщай! Не искам да те виждам никога вече!
Той пребледня и кръговете под очите му заприличаха на синини. Надигна се бавно от пода.
— И ти ли ще ме изоставиш, а? Собствената ми дъщеря и собствената ми майка се обръщат срещу мен, така ли?
— Ти пръв ни изостави.
Изведнъж Скарлет си даде сметка, че за петте години, през които не бе виждала баща си, бе израснала колкото него на височина. Двамата се гледаха очи в очи — тя кипеше отвътре, а той се мръщеше, като че ли искаше да изпита разкаяние, но не беше съвсем сигурен как.
— Сбогом, Люк.
Той раздвижи устни.
— Те пак ще ме намерят, Скарлет. И вината за това ще тежи на твоите плещи.
— Да не си посмял да ме виниш! Ти носеше предавателя на врата си, ти си този, който искаше да ме продаде.
Той дълго задържа очите си върху нейните, сякаш я чакаше да смени решението си. Чакаше я да го посрещне пак у дома и в живота си. Но в ушите си Скарлет чуваше само как чукът строшава предавателя. Спомни си изгарянията по ръката му и разбра, че и за миг не би се поколебал да я предаде, ако започнат отново да го измъчват, ако това ще спаси собствената му кожа.
Накрая той сведе очи и без повече да погледне дъщеря си или Вълка, повлече крака през отломките в хангара.
Скарлет отпусна юмруци до тялото си. Щеше да се наложи да почака. Той ще отиде в къщата, за да си събере нещата. Представи си го как тършува из кухнята за храна, преди да потегли, или пък рови за някоя изостанала бутилка с уиски. Реши да не рискува пътищата им да се пресекат отново, преди да си е тръгнал завинаги.
Страхливец. Предател.
— Ще ти помогна.
Тя скръсти ръце, за да предпази гнева си от благостта в гласа на Вълка. Огледа бъркотията наоколо — щяха да минат седмици, преди да смогне да сложи всичко в ред.
— Не ми трябва помощта ти.
— Исках да кажа, че ще ти помогна да върнеш баба си. — Вълка се отдръпна, като че ли сам бе изненадан от предложението си.
Трогателно дълго време й трябваше да смени посоката на мислите си от вътрешната високопарна реч против вероломния си баща към внушителното значение на думите на Вълка. Тя примигна и затаи дъх, представи си думите му, затворени в балон, който вятърът можеше да отнесе.
— Наистина ли?
Той рязко тръсна глава.
— Щабквартирата на Вълците се намира в Париж. Сигурно там я държат.
Париж. Думата изпълни мислите й. Една нишка. Една надежда.
Хвърли поглед към кораба и разбитото стъкло. Гневът й пак пламна, но този път бързо се стопи — нямаше време. Не и сега, когато за първи път от две седмици имаше лъч надежда.
— Париж — измърмори тя. — Може да хванем влака от Тулуза — осем часа са дотам, нали? — Ядосваше се при мисълта, че бе останала без кораб, но дори с ужасно бавния влак Маглев щеше да е по-бързо, отколкото да сменя стъклото. — Някой ще трябва да наглежда фермата, докато ме няма. Може Емили, след работа. Ще й пратя съобщение, после само ще си взема малко дрехи и…
— Скарлет, почакай. Не може просто така да се втурнем натам. Трябва добре да обмислим всичко.
— Да се втурнем ли? Не можем да се втурнем ли? Държат я повече от две седмици вече! Не бих казала, че се втурваме натам!
Погледът на Вълка се помрачи и Скарлет спря — за първи път усети безпокойствието му.
— Виж — рече тя и навлажни език, — имаме осем часа да измислим нещо във влака. Но не мога да остана тук и един миг още.
— Ами ако баща ти се окаже прав? — Раменете му бяха сковани. — Ако тя наистина крие нещо тук? И те дойдат да го търсят?
Тя поклати глава енергично.
— Могат да търсят, където си поискат — нищо няма да намерят. Баща ми греши. Аз и grand-mere нямаме тайни една от друга.
Глава четиринадесета
Почти цяла сутрин Кай се бе взирал през прозореца, заслушан в монотонния брътвеж на новинарските емисии и военните, които му докладваха за бягството на най-търсения затворник в цялата Източна Република. Сега се извърна и видя, че на вратата стоеше министър Хюи, а до него Торин. И двамата имаха крайно нещастен вид.