Кай преглътна.
— Е?
Хюи пристъпи напред.
— Изплъзнали са се.
Пулсът на Кай спря. Направи неуверена крачка към бюрото на баща си и стисна облегалката на стола.
— Издадох заповед в издирването незабавно да се включат и резервните кораби. Уверен съм, че до залез-слънце ще проследим бегълците и ще ги заловим.
— С цялото ми уважение, господин министър, но не изглеждате съвсем убеден.
Хюи изпъчи гърди, но при все това лицето му порозовя.
— Напротив, Ваше Величество, убеден съм. Можем да ги открием. Само че… по-трудно става, защото корабът е краден. Цялото оборудване за проследяване е било свалено.
Торин въздъхна гневно.
— Момичето се оказа по-умно, отколкото го мислех.
Кай прокара ръка през косата си, угасявайки неочакваната искра на гордост.
— А освен това да не забравяме, че е лунитянка — добави Хюи.
— Човекът, който ще я залови, трябва да бъде нащрек — предупреди ги Кай. — На всички трябва да им стане ясно, че тя несъмнено ще опита да бръкне в умовете им, така че сами да се наранят.
— И това е вярно, но аз говорех за друго. В миналото сме срещали трудности при проследяването на лунните кораби. Изглежда, че знаят някакъв начин за обезвреждането на радарите ни. Боя се, че не сме съвсем сигурни как точно го правят.
— Те могат да обезвреждат радарите ни? — Кай хвърли поглед към Торин. — Вие знаехте ли?
— Чувал съм различни слухове — призна Торин. — С баща ви предпочитахме да вярваме, че това не са нищо повече от слухове.
— Не всички мои връстници приемат възгледите ми по въпроса — обади се Хюи. — Но аз самият съм убеден, че лунитяните обезвреждат радарите ни. Дали го правят чрез силата на ума си, или имат някакъв друг талант — не мога да кажа. Но дори и така, Лин Синдер няма да стигне далеч. Ще съсредоточим всичките си възможности в издирването й.
Кай успокои вътрешното си вълнение и лицето му застина като камък.
— Дръжте ме в течение.
— Разбира се, Ваше Величество. Има и още нещо, което, струва ми се, бихте искали да видите. Вече приключихме с гледането на записите от охранителните камери в затвора. — Хюи посочи бюрото на Кай с вградения в него екран.
Кай заобиколи стола, запретна дългите си ръкави, тъй като изведнъж му стана горещо, и седна. В ъгълчето се въртеше съобщение от съвета по националната сигурност.
— Приеми съобщението.
На екрана светна картина от затвора с чисто белите, лъскави стени. По протежението на коридора имаше гладки врати и идентификационни скенери. Появи се един от пазачите и посочи с ръка вратата. След него вървеше нисък, възрастен мъж със сива шапка на главата.
Кай подскочи. Това беше доктор Ърланд.
— Усили звука!
От екрана се разнесе познатият глас на доктора.
— Аз съм водещият учен в кралския екип за изследвания на летумозиса, а това момиче е най-важният обект на изследванията ми. Трябва да й взема кръвни проби, преди да е напуснала Земята. — Леко разсърден, той бръкна в торбата и извади нещо — една спринцовка, но торбата остана все така издута. Вътре имаше и друго.
— Имам заповед, господине — отвърна пазачът. — Трябва да получите официално разрешение от императора, за да ви пусна.
Докторът Ърланд прибра спринцовката обратно в торбата, а Кай се намръщи, защото знаеше, че той не бе искал подобно разрешение от него.
— Добре. Щом такъв е редът, разбирам — каза докторът. И тогава той просто застана там, спокоен и търпелив. И само след миг Кай зърна усмивката на лицето му. — Ето, виждате ли? Получих нужното разрешение от императора. Може да отворите вратата.
Долната челюст на Кай увисна, когато за негово удивление пазачът се обърна към вратата на килията, прокара чипа си през скенера и набра кода. Зелената лампичка светна и вратата се отвори.
— Много ви благодаря — каза докторът и мина край пазача. — Ще ви помоля да ни оставите за малко насаме. Няма да се бавя повече от минутка.
Без да спори, пазачът затвори вратата и тръгна безцелно в посоката, от която бяха дошли, оставяйки екрана празен.