Кай стисна ръце, дордето кокалчетата не го заболяха непоносимо.
— Всички чувства, които ми се е сторило, че изпитвам към Лин Синдер, очевидно не са били нищо повече от лунен трик.
— Очевидно. Доволна съм, че признавате това. — Левана сключи ръце отпред с престорена скромност. — Аз приключвам с фарса тук и незабавно отпътувам за Луна. Давам ви три дни да откриете момичето и да ми го доведете. Ако не успеете, ще пратя собствената си армия да я намери, а те ще разрушат всеки кораб, всяка товарна станция и всяка къща на смешната ви планета, докато не я заловят.
Бели петна засвяткаха пред очите на Кай и той скочи на крака.
— Защо не си признаете? От десет години си търсите причина да нападнете Земята и сега използвате това избягало, нищо и никакво момиче, за да осъществите плановете си.
Устните на Левана се свиха в ъгълчетата.
— Вие, изглежда, разбирате мотивите ми погрешно, затова нека ви кажа точно какво мисля. Някой ден аз ще управлявам Източната република, но от вас зависи дали това ще стане чрез война, или чрез мирен и дипломатичен брачен съюз. Но случаят с момичето няма нищо общо с войната и политиката. Искам това момиче живо или мъртво! И ако трябва, ще изпепеля страната ви до основи, за да го намеря.
Левана се отдръпна от бюрото и напусна кабинета, а антуражът й я последва, без да каже и дума и без да изрази емоция.
Когато всички си тръгнаха, Хюи и Торин се разтопиха пред очите на Кай — и двамата с вид, сякаш след пристигането на кралицата сега за пръв път си поемаха дъх. И вероятно бе точно така — Кай не знаеше какво им бе причинила Сибил, но можеше да се догади, че не е било приятно.
Нанси се изви на колелата си.
— Простете, Ваше Величество. Никога нямаше да я пусна да влезе, ако вратата не беше вече отворена.
С един жест Кай я накара да замлъкне.
— Какво съвпадение, че е избрала единствения момент, в който вратата не беше заключена и кодирана, да връхлети тук, не мислиш ли?
Процесорът на Нанси забръмча — очевидно изчисляваше вероятностите.
Кай прокара ръка през лицето си.
— Но както и да е. Напуснете всички. Моля ви.
Нанси изчезна през вратата, но Хюи и Торин останаха.
— Ваше Величество — обади се Хюи. — С цялото ми уважение, но имам нужда от разрешението ви…
— Да, добре. Направете, каквото трябва. Но сега ме оставете сам. Моля ви.
Хюи чукна петите си.
— Както пожелаете, Ваше Величество. — Торин изглеждаше готов да спори, но не го направи и след миг вратата изсъска след двамата.
Щом ключалката щракна, Кай рухна върху стола. Цялото му тяло се тресеше.
Изведнъж прозря, че не бе готов за това изпитание. Не бе достатъчно силен и умен, за да заеме мястото на баща си. Не можеше дори да опази кабинета си от Левана — как тогава щеше да защити страната си от нея, че и планетата?
Завъртя се в кръг на стола и прокара ръце през косата си. Градът под него привлече погледа му, но скоро той бе притеглен от безоблачното, яркосиньо небе. Някъде отвъд него бяха луната и звездите, и десетките хиляди кораби: товарни кораби, пътнически кораби, военни кораби, кораби за доставки и всички се бореха за пространството отвъд озоновия слой. А Синдер беше на един от тях.
Една част от него, една огромна част от него — и той не можеше да направи нищо — се надяваше, че Синдер просто ще изчезне като загасваща опашка на комета. Ей така, напук на кралицата, та да не може тя да се докопа до това единствено нещо, което толкова много желаеше. Най-сетне, тирадата й бе предизвикана чисто и просто от суетата й — нали Синдер бе направила онази глупава бележка, че кралицата не била хубава.
Кай потърка слепоочието си и си даде сметка, че ще трябва да се откаже от тези мисли. Трябваше да открият Синдер, и то бързо, преди милиони хора да са загинали заради нея.
Вече всичко опираше до политика. За и против, взимаш — даваш, сделки, договорки. Трябваше да намерят Синдер, трябваше да усмирят Левана, Кай трябваше да спре да се държи като измамено и възмутено момче и да започне да се държи като император.
С чувствата му към Синдер — истински или въображаеми — беше свършено.
Глава петнадесета
Синдер спря душа и се облегна на стената от фиберстъкло, а накрайникът продължи да капе на главата й. Искаше й се да поостане още в банята, но се тревожеше да не би запасите от вода да свършат, че ако се съдеше по половинчасовия душ, който Трън си беше взел, на него не можеше да се разчита да пести.