— А днес вече знаеш — рече тя. — И знае ли човек? Утре може да научиш как изглеждат броколите, а до другата седмица вече ще можеш да различаваш зеле от карфиол.
Вълка я изгледа ядно.
— Не се шегувам. Ти да не си като куче, което не може да научи нови номера. Ще се научиш на нещо ново, в което ще те бива. Ще намерим нещо друго, което да можеш да правиш.
Вълка разроши косата си с юмрук и тя стана дори по-чорлава от обичайно.
— Не затова ти разказвам всичко — рече той вече по-спокойно, макар гласът му да бе все така обезсърчен. — Веднъж като стигнем в Париж, вече всичко ще е без значение. Но сякаш за теб е важно да знаеш, че борбите не ми доставят удоволствие. Мразя да губя контрол, както стана снощи. Винаги съм го мразел.
Споменът за битката мина пред очите на Скарлет — Вълка пуска бързо съперника си, после се прехвърля през въжетата, сякаш се опитва да надбяга себе си.
Тя преглътна.
— Ти някога бил ли си… омега?
На лицето му светна обида.
— Естествено, че не съм.
Скарлет изви вежди, но Вълка бе почувствал арогантността на тона си твърде късно. Явно силното желание да бъде уважаван още не го бе напуснало.
— Не съм — повтори той, но по-тихо. — Постарах се никога да не бъда омега. — Изправи се, върна се до прозореца и надникна към хълмистите лозя.
Усетила нещо близко до вина, Скарлет сви устни. Беше лесно да забрави риска, на който се излагаше Вълка, когато мислеше единствено как да върне баба си обратно. Да, той вероятно се беше измъкнал вече от шайката, но сега се връщаше право в лапите им.
— Благодаря ти, че се съгласи да ми помогнеш — рече тя след дълго мълчание. — Не се е наредила опашка от желаещи да ми се притекат на помощ.
Той сви рамене вдървено и когато стана ясно, че няма да отговори, Скарлет въздъхна и продължи да сменя каналите. Но спря, когато пак попадна на текст с новини.
„Издирването на избягалата от затвора Лин Синдер продължава“
Тя подскочи рязко.
— Избягала ли?
Вълка се обърна, прочете лентата с текста и се намръщи.
— Не си ли чула?
— Не. Кога?
— Преди ден-два.
Очарована от историята, която се разгръщаше пред нея, Скарлет подпря брадичка в дланите си.
— Нямах представа. Но как е възможно?
На екрана отново пуснаха кадрите от бала.
— Казват, че някой й е помогнал отвътре. Служител от правителството. — Вълка се подпря на перваза на прозореца. — Човек започва да се пита как би постъпил в такава ситуация. Ако да речем, някой лунитянин се нуждае от помощ и ти имаш способността да му помогнеш, при все че така ще подложиш на опасност себе си и семейството си, ти какво би направила в този случай?
Скарлет се намръщи — почти не го слушаше.
— За никого не бих рискувала семейството си.
Вълка сведе поглед към евтиния килим.
— Семейството или баба ти?
Гневът се изля в нея като от отворен докрай кран, когато си спомни баща си. Как само бе дошъл във фермата й с предавателя! Как бе разхвърлял всичко в хангара й!
— Grand-mere е единственото семейство, което ми е останало. — Скарлет отри потните си длани в панталоните си и се изправи. — Едно кафе ще ми дойде добре.
Като не беше сигурна какъв отговор иска да получи, поколеба се, преди да го попита:
— Искаш ли да дойдеш с мен до вагон-ресторанта?
Погледът му се плъзна покрай рамото й към вратата — изглеждаше разкъсван.
Тя посрещна колебливостта му с усмивка — едновременно шеговита и приятелска. И може би малко кокетна.
— Вече почти два часа минаха, откакто не си хапвал. Сигурно си прегладнял.
Нещо мина по лицето на Вълка, нещо, граничещо с паника, и той побърза да каже:
— Не, благодаря ти. Ще остана тук.
— О. — Краткотрайното блъскане на сърцето й отмина. — Добре. Аз няма да се бавя.
Когато затваряше вратата, Скарлет видя Вълка да прокарва бурно ръка през косата си и да въздъхва с облекчение — сякаш току-що на косъм се бе разминал с капана.
Глава седемнадесета
Коридорът във влака гъмжеше от хора и шумове.
Докато вървеше към вагон-ресторанта, Скарлет се размина с няколко андроиди от обслужването, които доставяха обяд в кутии по купетата; с една жена в строг, делови костюм, която говореше сериозно и твърдо на порта си; едно бебе, което се клатушкаше като патица и любопитно отваряше всяка врата, край която минаваше.