Скарлет се промъкна край тях през половин дузина еднакви вагони, покрай безбройните обикновени пътници, които бяха тръгнали за обикновената си работа, отиваха на обикновена почивка или на обикновен пазар, а може би се прибираха в обикновените си домове. Емоциите й постепенно започнаха да стихват: първо беше ядосана на медиите, които демонизираха едно шестнайсетгодишно момиче, докато не разбра, че момичето е избягало от затвора и още е на свобода. Съчувствието й към нещастното детство на Вълка пък бе последвано от внезапния му отказ да дойде с нея. Растеше и ужасът й от неизвестността какво ставаше с баба й, докато влакът бавно, бавно се люшкаше през полята, а единственото й успокоение бе, че вече е на път. И поне се приближаваше към нея.
Умът й още се въртеше като калейдоскоп и тя с радост откри, че вагон-ресторантът беше почти празен. Отегченият барман стоеше зад кръглия бар и гледаше едно интервю по нетскрийна в предаване, което Скарлет никога не беше харесвала. На малка масичка две жени пиеха коктейл „Мимоза“. В едно от сепаретата млад мъж с вдигнати крака бясно чукаше по порта си. Четири андроида безделничеха край стената и чакаха нови поръчки, които да отнесат до купетата.
Скарлет седна на бара и остави порта си до стъклена чаша със зелени маслини.
— Какво ще желаете? — попита я барманът, без да сваля очи от интервюто на водещия с някаква залязваща екшън звезда.
— Кафе. С едно захарче, моля.
Отпусна брадичка върху дланта си, докато барманът натисна бутоните на машината за поръчката й. Прокара пръст по портскрийна и написа:
„Орденът на глутницата“
На страницата се изсипа дълъг списък от музикални банди и групи по интереси, които всички до една зовяха себе си глутница вълци и тайни общества.
„Страж от ордена на глутницата“
Нула резултата.
„Вълците“
Още щом въведе думата, разбра, че терминът бе твърде общ. И бързо го поправи на „Шайката на вълците“.
Насреща й замигаха двайсет хиляди и четиристотин резултата и тогава добави „Париж“. Излезе една музикална банда, която преди две лета беше ходила на турне в Париж.
„Улична банда Вълците“
„Отряд Вълците“
„Кръвожадни похитители, които се представят за справедливи подражатели на вълците“
Нищо. Нищо. Нищо.
Разгневена, тя набута косата си в качулката. Кафето беше цъфнало пред нея, без да забележи, и като поднесе чашката към устните си, тя духна парата и отпи една глътчица.
Орденът на глутницата явно съществуваше отдавна, щом бе събрал деветстотин шейсет и двама членове, и в такъв случай все трябваше да има някаква информация за тях. Престъпления, убийства, общи хулигански прояви срещу обществото. Тя се напъна да измисли нов термин за търсенето си и съжали, че не бе разпитала Вълка по-подробно.
— Доста особено търсене.
Тя завъртя глава към мъжа, който седеше през два стола от нея и който се бе настанил там напълно безшумно. Той й се усмихваше закачливо с притворените си клепачи, а на едната му страна имаше съвсем малка трапчинка. Стори й се смътно познат, което я изненада, дордето не си спомни, че само преди час го беше видяла на перона на гарата в Тулуза.
— Търся нещо много особено — отвърна тя.
— Очевидно. „Справедливи подражатели на вълците“ — дори не мога да си представя какво означава това.
Барманът ги погледна смръщено.
— Вие какво ще желаете?
Непознатият премести погледа си.
— Мляко с шоколад, ако обичате.
Скарлет се подсмихна, докато равнодушният барман взе една празна чаша.
— Никога не бих предположила.
— Така ли? И какво би предположила?
Тя го огледа внимателно. Едва ли беше много по-голям от нея и въпреки че не бе красив според класическите разбирания, с прекалената си самоувереност вероятно винаги бе имал успех сред жените. Беше нисък, но як, с коса, грижливо сресана назад. В поведението му имаше една острота, която граничеше със самонадеяност.
— Коняк — отсъди тя. — Любимото питие на баща ми.
— Боя се, че никога не съм го вкусвал. — Трапчинката се вряза навътре и в това време пред него се появи една висока чаша разпенено шоколадово мляко.
Скарлет изключи порта си и взе чашката кафе. Изведнъж ароматът му й се стори прекалено силен, прекалено горчив.