— Всъщност млякото изглежда доста добре.
— И е удивително богато на протеини — каза той и отпи една глътка.
Скарлет сръбна от чашката си и откри, че вкусовите й рецептори не одобряват кафето. Остави го обратно в чинийката.
— Ако беше истински джентълмен, щеше да ме почерпиш едно мляко с шоколад.
— Ако ти беше истинска дама, щеше да изчакаш сам да ти предложа да те почерпя.
Скарлет се ухили глупаво, а в това време мъжът повика бармана и му поръча още едно мляко с шоколад.
— Впрочем, аз съм Ран.
— Скарлет.
— Заради косата ли?
— О, уха! Това беше много оригинално. Как ти хрумна?
Барманът сложи млякото пред нея, обърна се и усили звука на нетскрийна.
— И закъде пътувате, мадмоазел Скарлет?
Париж.
Думата звънна в главата й и натежа в мислите й. Погледът й се премести бавно към екрана на стената, за да провери колко е часът, за да изчисли колко още оставаше, докато пристигнат.
— Париж. — Тя отпи една голяма глътка. Млякото не беше прясно издоено, както тя го обичаше, но беше плътно и сладко на вкус и удоволствието й беше несравнимо. — Отивам при баба.
— Така ли? И аз отивам в Париж.
Скарлет кимна разсеяно и изведнъж й се прииска да прекрати разговора. Хрумна й, докато отпиваше от чашата, че бе получила млякото по нечестен път, макар и не съзнателно. Мъжът не я бе заинтригувал и тя не искаше да знае нито защо отива в Париж, нито дали някога пак ще го срещне. Беше поискала да докаже на себе си, че може да събуди неговия интерес, а сега усети раздразнение, че бе сполучила толкова лесно.
Точно както би постъпил и баща й — тази мисъл обърна стомаха й. Прииска й се да бутне шоколадовото мляко настрани.
— Сама ли пътуваш?
Тя наклони глава назад и се усмихна, сякаш му се извиняваше.
— Не. И всъщност трябва да се връщам при него. — Тя натърти на „него“ повече от необходимото, но той не трепна.
— Разбира се — отвърна непознатият.
Изпиха си млякото почти едновременно и Скарлет поднесе шумно ръката си пред скенера на бара, за да плати за своето, преди непознатият да възрази.
— Барман — викна тя и слезе от стола. — Имате ли някаква пакетирана храна? Сандвичи или нещо друго?
Барманът посочи с палец вградените екрани на бара.
— Меню.
Скарлет се намръщи.
— Все едно. Ще поръчам нещо от купето.
Барманът с нищо не даде вид, че я е чул.
— Приятно ми беше да се запознаем, Ран.
Той се облакъти на бара и изви стола си към нея.
— Кой знае — пътищата ни може пак да се пресекат. В Париж.
Вратът й настръхна, а той спокойно облегна брадичка на дланта си. Със силна погнуса Скарлет видя, че всеки нокът на пръстите му беше със съвършено изпилен остър връх.
— Кой знае наистина — отвърна тя любезно.
Вътрешната й тревога не я напусна и след като бе извървяла цели два вагона на връщане през влака. Тя се опита да се отърси от неспокойствието си. Нервите й бяха опънати след случилото се с баба й и баща й и параноята най-накрая я завладяваше. Беше удивително, че изобщо можеше да води разговор при цялата паника, която се бе стаила точно под повърхността на кожата й.
Той се бе държал учтиво. Като джентълмен. Може би острите като на хищна птица нокти тъкмо бяха излезли на мода в града.
Скарлет най-сетне реши, че внезапното й пламенно недоверие към Ран беше напълно неоснователно, и тогава си спомни.
Беше го видяла на платформата в Тулуза, докато слизаше от ескалатора, облечен с дрипавите си дънки и без багаж, когато Вълка ненадейно стана напрегнат. Когато сякаш дочу нещо, а може би разпозна някого.
Дали беше съвпадение?
Високоговорителите над главата й изпукаха. Отначало нищо не се чу от шума в коридора, но съобщението бе повторено и разговорите около нея постепенно стихнаха. „… временно ще се забави. Всички пътници да се върнат незабавно по купетата и да не излизат в коридорите до второ разпореждане. Това не е проба. Влакът временно ще се забави.“
Глава осемнадесета
Скарлет затвори вратата след себе си и с облекчение видя, че Вълка не беше мърдал никъде. Крачеше напред-назад. Завъртя се към нея.
— Тъкмо чух обявлението — каза тя. — Имаш ли представа какво става?