— Не. А ти не знаеш ли нещо?
Тя бръкна в джоба си за портскрийна.
— Има някакво забавяне. Странно е обаче, че ни накараха да опразним коридорите.
Той замълча. Свъсеното му лице доби ожесточеност, стана почти гневно.
— Миришеш.
Той не довърши и от нея се изтръгна обиден смях.
— Мириша ли?
Вълка разтърси бурно глава, а косата му се замята през набразденото му чело.
— Не исках да кажа това. С кого си говорила навън?
Тя се смръщи и се облегна на вратата. Ако Ран е бил с парфюм, то той е бил доста слаб, защото тя нищо не беше усетила.
— Защо? — сопна му се тя, ядосана както от обвинението му, така и от неочакваното чувство на вина, което я загложди. — Това не ти влиза в работата.
Той стисна зъби силно.
— Не, не това имах. — Той млъкна, а погледът му светна към вратата.
Почукването накара Скарлет да подскочи от стената. Тя се обърна и рязко отвори вратата.
В стаята се плъзна един андроид на колела, а в края на тънката му ръка имаше скенер.
— Заради сигурността на всички пътници извършваме проверка на самоличността.
Скарлет вдигна ръката си по навик. Дори не си помисли да оспори заповедта, докато червената светлинка не мина по кожата й, после изпищя и андроидът се обърна към Вълка.
— Какво става? — попита тя. — Нали си сканирахме билетите при качването във влака.
Ново пищене.
— Не бива да напускате купето, докато не получите нови инструкции.
— Това не е отговор — рече Скарлет.
Панелът в торса на андроида се отвори и оттам — за да ги поздрави, се подаде трета ръка, но в края й имаше спринцовка.
— Трябва да ви взема задължителна кръвна проба. Моля, протегнете напред дясната си ръка.
Скарлет зяпна проблясващата игла.
— Ще ни взимате кръвни проби, така ли? Но това е нелепо. Ние просто отиваме в Париж.
— Моля, протегнете напред дясната си ръка — повтори андроидът, — в противен случай ще трябва да докладвам, че сте отказали да спазите правилата за безопасност на компанията Маглев. Билетите ви ще бъдат отчетени като невалидни и на следващата гара ще бъдете свалени от влака под охрана.
Скарлет се наежи и хвърли поглед към Вълка, но той беше сляп за друго, освен за спринцовката. За миг тя си помисли, че ей сега ще разбие на парчета сензора на робота, но после той с неохота си подаде ръката. Лицето му изглеждаше отнесено, когато иглата прободе кожата му.
Щом андроидът взе пробите и прибра ръката си, която приличаше на скелет, Вълка отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си.
Страх от игли? Скарлет го измери с присвити очи и подаде ръката си напред, докато андроидът извади новата спринцовка. Помисли си, че едва ли болеше повече отколкото татуировката.
Гледаше навъсено, докато спринцовката се пълнеше със собствената й кръв.
— Какво точно търсите? — попита тя, когато андроидът свърши и прибра и двете спринцовки в торса си.
— Започвам да сканирам кръвта — каза андроидът и след това се чу тропане, бръмчене и пищене. Вълка допря ръката отстрани до тялото си и в това време андроидът обяви: — Сканирането завърши. Моля, затворете вратата и не напускайте купето, докато не получите по-нататъшни инструкции.
— Това ни го казахте — тросна се Скарлет, но андроидът вече й бе обърнал гръб и излизаше в коридора.
Тя притисна с палец раничката от убождането и хлопна вратата с крак, за да затвори.
— За какво беше всичко това? На път съм да пратя съобщение до отдела за обслужване на клиенти на Маглев и да подам жалба.
Тя се обърна и видя, че Вълка стоеше до прозореца — не беше чула тихите му стъпки.
— Влакът намалява.
Измина един мъчителен миг на мълчание и тогава Скарлет също усети, че влакът намалява скоростта си.
През прозореца тя видя дебелия покрив на гората, който закриваше пладнешкото слънце.
Нямаше пътища, нито сгради. Не спираха на никоя гара.
Отвори уста, но Вълка спря с поглед въпроса й, още преди да го е задала.
— Чу ли това?
Скарлет свали ципа на якето си, за да се разхлади, и се заслуша. Магнитите бучаха. Въздухът свистеше през отворения прозорец в съседното купе. Куфари потропваха.
Чу се вопъл. Толкова далечен, че приличаше на избледняващ кошмар.
Кожата й настръхна.