— Какво става?
Говорителят на стената издрънча:
— Уважаеми пътници, говори ръководителят на влака. Имаме спешен случай на борда. Временно ще се забавим, докато изчакваме медицинските органи. Молим всички пътници да останат в купетата си и да се съобразяват с исканията на андроидите от персонала. Благодарим ви за търпението.
Говорителят замлъкна, а Скарлет и Вълка стояха и се гледаха един друг.
Буца заседна на гърлото на Скарлет.
Кръвни проби. Спринцовки. Забавяне.
— Чумата.
Вълкът мълчеше.
— Ще заключат целия влак — рече тя. — Ще ни сложат под карантина.
Отвън в коридора се тряскаха врати, съседите си задаваха въпроси кресливо, правеха догадки, без да ги е грижа за настояването на ръководителя на влака да си останат по купетата. Андроидите сигурно бяха минали в следващия вагон.
Скарлет дочу бързо изговорените думи „епидемия от летумозис“, поставени като въпрос, със страх.
— Не. — Тя изстреля думата като куршум. — Не могат да ни задържат тук. Баба ми…! — Гласът й спря — заля я вълна от паника.
Някой хлопаше безразборно в коридора по някаква врата. Далечният вопъл се усили.
— Събери си нещата — каза Вълка.
И двамата се раздвижиха едновременно. Тя метна портскрийна в раницата си, а в това време Вълка отиде до прозореца и го отвори. Земята бягаше бързо под тях. Оттатък линиите се простираше гъста гора, която се размиваше в сенки.
Скарлет провери дали пистолетът е още на мястото си.
— Ще скачаме ли?
— Да. Но може и да са предвидили това, затова трябва да действаме, преди влакът да е забавил скорост. Вероятно в момента подготвят андроидни полицаи, които да арестуват бегълците.
Скарлет кимна.
— Ако наистина е летумозис, сигурно вече сме под карантина, като в изолатор.
Вълка подаде глава през прозореца и огледа целия влак и в двете посоки.
— Сега е моментът.
Той се дръпна навътре и метна чантата на рамо. Скарлет надникна надолу, видя как земята бяга под тях и за миг й се зави свят. Беше невъзможно да се фокусира върху едно място, докато пъстрото слънце грееше право в дърветата.
— Хм… вижда ми се опасно.
— Няма страшно.
Тя погледна нагоре към него, като за миг очакваше да срещне в лицето му отново онзи побъркан луд, но сега то бе спокойно и студено като камък. Беше се съсредоточил изцяло върху пейзажа, който профучаваше край тях.
— Пускат спирачките — каза той. — Сега ще започнем да намаляваме по-бързо. — И отново трябваше да минат няколко секунди, преди Скарлет да почувства едва доловимата промяна в скоростта, да усети колко бързо намаляваха сега и как вече не се движеха по инерция, изчаквайки влакът сам да спре.
Вълка наклони глава.
— Качи се на гърба ми.
— Мога и сама да скоча.
— Скарлет!
Тя срещна очите му. Детското му любопитство от началото на пътуването се беше изпарило, заменено от строгост, която не бе очаквала.
— Какво толкова? Все едно да скочиш от хамбара в купа сено. Правила съм го стотици пъти.
— Купа сено ли? Скарлет, това тук няма нищо общо със скок в купа сено.
Но преди да успее да му възрази, преди да смогне да бетонира непокорството си, той се наведе над нея и я грабна в двете си ръце.
Тя ахна и тъкмо се канеше да отвори уста и да поиска да я пусне на земята, когато Вълка вече се бе покачил на перваза, а вятърът го зашиба по врата с къдриците й.
Той скочи. Скарлет изпищя и се вкопчи в него, стомахът й се преобърна и тогава ударът от падането пробяга нагоре по гръбнака й.
Тя заби пръсти в рамената му. Всяка част от тялото й трепереше.
Вълка се беше приземил в едно сечище на осем стъпки от релсите. Той се запрепъва към дърветата и приклекна под сенките.
— Добре ли си? — попита я.
— Точно същото, като да скочиш — тя си пое дъх — в купа сено.
В гърдите му прокънтя смях и отекна в нея, но преди тя да се опомни, Вълка я пусна да стъпи върху едно парче земя, обрасло в мек мъх. Тя слезе от ръцете му, олюля се за миг, а сетне го удари право в ръката.
— Никога повече не скачай от влак.
Вълка изглеждаше почти доволен от себе си, когато нададе ухо към гората.
— Трябва да влезем още навътре, в случай че някой ни е видял.
Тя се заслуша във влака, който прелиташе край тях, а сърцето й биеше тежко и неравно, когато последва Вълка навътре сред дърветата. Не бяха изминали и десетина крачки, когато бръмченето на влака стихна надолу по релсите, докато изчезна напълно.