От чантата на гърба на Вълка Скарлет измъкна порта си и провери местоположението им.
— Страхотно. Най-близкият град е на трийсет и два километра оттук. Не ни е на път, но може пък някой да ни закара до следващата гара Маглев.
— Защото видът ни вдъхва толкова доверие, нали?
Скарлет го погледна и забеляза избледнелите белези, пръснати по тялото му, и посиненото око.
— Имаш ли нещо друго наум?
— Трябва да останем близо до релсите. Рано или късно ще мине друг влак.
— И той ще спре, за да ни качи, така ли?
— Естествено.
Този път бе сигурна, че долови палавост в очите му, когато той тръгна обратно към релсите. Но не бяха направили и десетина стъпки, когато той спря.
— Какво.
Вълкът се завъртя към нея и с една ръка я стисна отзад за главата, а с другата запуши здраво устата й.
Скарлет се напрегна да се откопчи от хватката му, но нещо я накара да спре. С набърчено чело той се взираше навътре в гората. Вдигна носа си нагоре и подуши въздуха.
Когато се увери, че тя няма да издаде и звук, той дръпна рязко ръцете си, като че нещо го бе ужилило. Като не очакваше, Скарлет се олюля назад.
Стояха неподвижно, притихнали, а Скарлет се напъваше да чуе какво бе уплашило Вълка. Тя бавно извади пистолета, който стоеше на кръста й. Освободи предпазителя, а щракването отекна сред дърветата.
Някъде дълбоко в гората се чу вой на вълк. Самотният рев я накара да потръпне.
Вълка не изглеждаше изненадан.
Тогава зад тях се чу нов вой, но този идваше от по-далеч. После още един от север.
Когато виенето заглъхна с копнеж във въздуха, тишината изпълзя наоколо им.
— Това твои приятели ли са? — попита Скарлет.
Лицето на Вълка просветна и той погледна първо нея, а после и пистолета. Стори й се странно, че се сепна от него, докато воят съвсем не го бе обезпокоил.
— Няма да ни закачат — каза той най-сетне и тръгна към релсите.
Скарлет изпръхтя и заприпка подире му.
— Е, това вече ме успокои! Намираме се насред пущинака с диви вълци наоколо, но щом ти казваш, че няма да ни закачат. — Тя сложи обратно предпазителя на пистолета и вече го затъкваше на кръста си, когато Вълка й даде знак да спре.
— Няма да ни закачат — повтори той и слабо се усмихна. — Но не прибирай това нещо засега, просто за всеки случай.
Глава деветнадесета
— Какви са всичките тези боклуци? — Синдер стисна зъби и се напъна да бутне една пластмасова щайга, висока почти колкото нея самата.
До нея Трън изпухтя.
— Това… не са… боклуци. — Сухожилията на врата му се издуха и в същото време щайгата се блъсна в стената на товарното отделение.
Трън хвърли ръце отгоре й, а Синдер изнемощяло се свлече на земята, опряла се върху щайгите. Раменете я боляха и бяха вдървени точно като метала на левия й крак, а ръцете й сякаш всеки миг щяха да се разкачат. Но като се огледа наоколо из товарното помещение, изпита чувство на задоволство от свършената работа.
Бяха избутали всички щайги до стените и така бяха разчистили пътека от кабината до спалните помещения. По-малките и по-леки щайги бяха наредени една върху друга, а от някои от тях си бяха направили импровизирани мебели, на които да сядат пред главния нетскрийн.
Беше станало почти уютно.
Сега трябваше да разопаковат щайгите или поне онези, които си струваше да бъдат разопаковани, но за днес вече стигаше.
— О, нима? — каза тя, когато успя да си поеме дъх. — Какво е това?
Трън се плъзна надолу до нея и обърса челото си в ръкава.
— Не знам — призна си той и огледа щампованите етикети на най-близката щайга, но кодът с нищо не помогна. — Запаси. От храна. Мисля, че в една от всичките има и оръжия. И знам, че бях скрил някъде няколко скулптури от онзи художник от втората ера, дето работите му наистина стават за колекциониране. Щях да направя цяло състояние от тях, но ме арестуваха, преди да съм успял. — Той въздъхна.
Синдер го погледна с присвити очи. Като знаеше със сигурност, че скулптурите са крадени, не можа да се насили да изпита никакво съчувствие.
— Засрами се — смънка тя и бухна главата си в щайгата.