По нервите й потече електричество и изкуствената й ръка започна да се променя пред очите й. Малки гънчици се показаха по кокалчетата й. Под кожата й се опънаха сухожилия. Краищата се загладиха. Затоплиха се. Превърнаха се в плът.
Пред погледа й имаше две ръце, две човешки ръце — малки, изящни, със съвършено оформени пръсти и деликатни, заоблени нокти. Синдер сгъна пръстите на лявата си ръка в юмрук, а после пак ги разпъна.
От устата й се изтръгна лекомислен смях. Беше го направила. Беше използвала обаянието си. Вече не й трябваха ръкавици. Можеше да убеди всеки, че ръката й е истинска.
Никой вече нямаше да узнае, че тя е киборг.
Мисълта я порази неочаквано — ясна и смайваща.
Но тогава — уви, много бързо — в ъгълчето на окото й замига оранжевата лампичка и мозъкът й я предупреди, че това е измама. Ръката й не беше истинска, никога нямаше да бъде истинска.
Тя седна изправена, въздъхна и стисна очи, а в това време ретина-скенерът й започна да открива всички дребни неточности и лъжи, както бе направил и с обаянието на Левана, когато Синдер видя истинското й лице през него. Беше ядосана на себе си, възмутена колко лесно се бе поддала на желанието.
Ето как успяваше Левана. Тя държеше хората си здраво като мамеше очите и сърцата им. Управляваше чрез страх, но също така разчиташе и на обожанието им. Лесно беше да заблудиш някого, когато той никога нямаше да разбере, че това е заблуда.
Но и онова, което тя бе сторила, когато омая Трън, не бе по-различно.
Беше овладяла ума му, без дори да се напъва да го прави, а той с радост бе готов да й се подчини.
Тя постоя така трепереща, заслушана в тананикането на Трън, който тропаше из кухнята.
Ако това беше нейният шанс да избере коя е и коя иска да бъде, то първото решение се оказа лесно.
Тя никога нямаше да бъде като кралица Левана.
Глава двадесета
Линиите Маглев бяха замлъкнали, а на тяхно място се чуваше шумът от собствените им стъпки в шубраците и граченето на отлитащите птици. Слънцето едва се провираше през дебелия листак, а в гората миришеше на мъзга от дърветата и на приближаващата есен.
Времето сякаш се точеше като безкраен еон1, но портскрийнът на Скарлет показваше, че не бе минал и час, откакто се бяха натъкнали на спрелия влак. Тя първа бе дочула звуците, несвойствени за гората — хрущенето на колелата по земята и чакъла, докато дузини андроиди обикаляха около влака.
Вълка остави релсите и тръгна през шубрака, отвеждайки я в безопасността на гората. Скарлет прибра порта си, за да може да използва и двете си ръце, когато се катереше по падналите дънери, а също и да пази косата си от клончетата и паяжините. Не след дълго наметна качулката на главата си и макар, че тя и пречеше да вижда добре, така се чувстваше защитена от всички неща, които се протягаха към нея и я мушкаха.
Покатериха се на някакво възвишение, като се държаха за корените на един бор, който сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса върху линиите. Отгоре Скарлет успя да види шарения отблясък на слънцето от металния покрив на влака. От време на време някой пътник хвърляше сянка по прозорците. Не можеше да си помисли да бъде сред тях. Досега вече сигурно всички бяха научили какъв е бил „спешният случай“. Колко ли време щеше да отнеме да вземат проба от всеки пътник и да решат кой може да си тръгне? Колко ли време можеха да държат изолирани здравите хора?
И изобщо дали щяха да ги пуснат да си идат?
Малка армия от андроиди патрулираше около влака, за да пази хората да не избягат, а жълтите им сензори кръжаха по прозорците и вратите и понякога се стрелкаха към гората. Скарлет не вярваше да успеят да я видят толкова нависоко над линиите, но въпреки това се промъкна назад от възвишението и бавно, бавно разкопча якето си. Вълка хвърли поглед назад точно когато тя измъкна ръцете си от ръкавите, доволна, че отдолу беше сложила черна тениска, която служеше по-добре за камуфлаж. Якето върза здраво около кръста си.
— По-добре ли е така? — попита тя Вълка беззвучно, но той само извърна очи и прошепна:
— Сигурно вече са открили, че ни няма.
Най-близкият андроид се завъртя към тях и Скарлет приклекна, като се уплаши, че дори косата й можеше да привлече внимание.