— Идва влак. — Той я погледна съсредоточено, а на челото му се вряза дълбока бразда на загриженост. Очевидно смяташе, че й е казал твърде много, но тя жадуваше да чуе още.
Скарлет кимна, сложи ръка на земята и се надигна на крака.
— Значи тези хора смятат, че баба ми знае нещо за принцесата, защото…?
Вълка заобиколи по края на късата скала и надникна надолу към релсите.
— Те смятат, че доктор Танер е поискал съдействие от баба ти, когато е довел на Земята принцесата.
— Но те няма как да знаят това със сигурност.
— Да, вероятно. И точно затова са я отвлекли — рече той и опита отново с крака си падналия дънер. — За да научат какво знае.
— А някога хрумвало ли им е, че може и нищо да не знае?
— Те са убедени, че тя знае нещо. Или поне бяха убедени, когато аз ги напуснах, макар да нямам никаква представа дали оттогава са научили нещо повече.
— Ами защо не открият този доктор Танер и не го попитат?
Вълка стисна зъби.
— Защото е мъртъв. — Той се наведе, сграбчи забравената раница и я метна на рамото си. — Самоубил се е малко по-рано тази година. В една лудница в Източната република.
Част от гнева на Скарлет изчезна и на негово място се появи съжаление към един мъж, който допреди минути не бе съществувал за нея.
— В лудница ли?
— Да, бил е пациент в нея. Сам е постъпил.
— Как така? Та нали той е бил лунитянин. Защо не са го заловили и не са го изпратили обратно на Луна?
— Сигурно е измислил някакъв начин да се слее с хората на Земята.
Вълка й подаде ръка и Скарлет инстинктивно я улови, но се сепна, когато горещите му пръсти обгърнаха нейните. Но щом стъпи върху дънера, той отпусна стискането си.
Скарлет насочи портскрийна си към коварния дънер и се опита да улови нишката на мислите си въпреки бученето в ушите й.
— Но сигурно е имало и други хора, с които Танер е поддържал връзка на Земята. Дирята не може да води единствено към баба ми. Баща ми мисли, че тя не им е казала нищо след седмици на… кой знае какво ли са й причинили. Те трябва да проумеят, че са заловили грешния човек!
Когато Вълка проговори, в отговора му имаше особена сдържаност.
— А ти сигурна ли си, че е грешният?
Тя го изгледа свирепо. Лунната принцеса беше мит, конспирация, легенда. Как би могла трудолюбивата, горда жена, която живееше в малкото градче Рийо, да е замесена в това?
Но вече не беше сигурна в нищо. Не и след като баба й беше пазила дълго от нея нещо толкова голямо.
Слабо бръмчене проряза горския шепот. Магнитите се събудиха.
Вълка стисна ръката й и прати шок от електричество по гръбнака й.
— Скарлет — каза той, — във ваш интерес е да им дадете нещо. Моля те, помисли си. Ако знаеш нещо, каквото и да е, може да го използваме в наша полза.
— За принцеса Селена ли?
Той кимна.
— Но аз не знам нищо. — Скарлет сви рамене безпомощно. — Нищо не знам.
Почувства се като впримчена в погледа му, докато накрая той не я пусна с мрачно изражение на лицето. Ръката му се плъзна надолу и увисна до тялото му.
— Добре. Все ще измислим нещо.
Но Скарлет си мислеше, че той греши. Нищо не беше добре. Тези чудовища преследваха някакъв призрак и баба й беше уловена в центъра на събитията само заради един любовен роман, който според слуховете е изживяла преди четиридесет години… а Скарлет не можеше да направи нищо.
Тя хвърли поглед надолу и коремът й се обърна, когато видя колко нависоко стояха. Настъпващият мрак я караше да се чувства, сякаш стои на ръба на пропаст.
— Имаме около половин минута — обади се Вълка. — Щом влакът дойде, трябва да действаме бързо. Без колебание. Можеш ли да се справиш?
Скарлет опита да намокри езика си, но той бе станал сух като кората, която пращеше под краката й. Опита се да успокои блъскането на сърцето си. Броеше наум секундите. Времето летеше прекалено бързо. Бученето на магнитите се усили. Дочу се свистенето на въздуха по линиите.
— Сама ли ще ме оставиш да скоча този път? — попита тя и тогава на близкия завой видя ярка светлина. Фаровете гръмнаха по върховете на дърветата и отекнаха сред тях безкрайно. Магнитите под краката им изпукаха.
— Ти искаш ли да скочиш сама? — Той остави раницата помежду им.