Скарлет огледа линиите и си представи летящия влак. Леки вибрации я погъделичкаха по краката. Колената й се сковаха.
Хвърли портскрийна си в чантата и стъпи върху един чвор, който стърчеше от стъблото.
— Обърни се.
Той се усмихна слабо, но между веждите му остана една гънка — някаква трайно насадила се разсеяност. Той я остави да се покатери на гърба му, като повдигна краката й, докато тя успя да се хване здраво за него.
Скарлет обви ръцете си около раменете на Вълка и изведнъж й дойде наум, че има пълно право да го презира. Той бе имал шанса да спаси баба й, но бе избягал. Беше я лъгал, беше крил от нея чудовищните тайни, които тя бе в правото си да научи.
Но това не променяше факта, че той още беше тук с нея. И пак рискуваше живота си заради нея, изправяйки се срещу изтезателите си, повел я да открият баба й.
Тя прехапа устни и се наведе напред.
— Благодаря ти, че ми каза всичко.
Тялото му под нея сякаш загуби увереността си.
— Трябваше по-рано да ти го разкажа.
— Да, трябваше. — Тя склони главата си до неговата. — Но аз пак не те презирам. — Тя го целуна бързо по бузата и усети как тялото му се парализира. Пулсът му забумка бясно по китката й, когато сключи ръце около врата му.
Влакът — гладък като змия — направи завоя. Лъскавото му бяло тяло летеше към тях, а вакуумът създаваше вятър, който блъскаше дърветата от двете страни на канавката.
Скарлет отлепи главата си от рамото на Вълка, погледна го и забеляза още един белег, но този път на врата му. За разлика от другите този беше малък и съвършено прав и по-скоро бе причинен от скалпел, отколкото от някоя шумна кавга.
В следния миг Вълка вече беше приклекнал, а сърцето й подскочи и тя върна вниманието си върху влака. Той стисна раницата в ръце. Мускулите му бяха все така сковани, пулсът му препускаше бясно и тя не можа да не го сравни с неестественото спокойствие, което излъчваше, когато бяха скочили от прозореца предишния път.
Влакът вече беше под тях и тресеше дънера, та чак зъбите на Скарлет тракаха.
Вълка грабна чантата и скочи. Скарлет заби ноктите си в ризата му и стисна зъби, за да не извика.
Приземиха се тежко върху покрива, който беше гладък като стъкло, но издигнатият във въздуха влак почти не се помести от сблъсъка. Скарлет почувства мигновено неумелия скок. Неточността. Вълка се подхлъзна и раменете му тежко се килнаха наляво, загубил равновесие под тежестта й.
Скарлет изкрещя, инерцията от скока я превъртя няколко пъти, запращайки я към ръба. Тя заби пръсти в рамото му, но ризата се скъса и тя падна, а светът наоколо й се преобърна.
Ръката му я улови за китката, рамото й болезнено се извади и тя спря да пада. Изпищя и размята крака, докато земята профучаваше под нея. Вятърът запрати косата в лицето й и попречи да вижда, затова тя размаха към него другата си ръка, хвана се за ръката му и отчаяно я стисна с хлъзгавите си пръсти.
Чу го как изстена, почти изрева, а сетне я повдигна нагоре. Краката й задращиха по влака — мъчеха се да я избутат към него, докато най-сетне той я издърпа на покрива. Вълка я превъртя навътре — далеч от ръба, и падна отгоре й. Ръцете му стремглаво отметнаха къдриците от лицето й, опипаха раменете й, разтриха наранените й китки — бе отдал всяка капчица от обезумялата си енергия, за да се увери, че тя е там, че е добре.
— Съжалявам. Толкова съжалявам. Разсеях се, подхлъзнах се. Съжалявам. Скарлет. Добре ли си? Кажи ми.
Дъхът й потрепери. Светът спря да се върти, но от притока на адреналин всеки нерв у нея играеше, всяка частица трепереше из основи. Тя погледна нагоре към Вълка и обви с пръстите си неговите, за да ги укроти.
— Добре съм — изрече тя задъхано и се усмихна отпаднало. Той не отвърна на погледа й. Очите му бяха пълни с ужас. — Може би си разтегнах рамото, но. — Тя млъкна, защото върху превръзката на Вълка забеляза червено петно. Беше я уловил с простреляната си ръка, отваряйки отново раната. — Кървиш.
Тя посегна към превръзката, но той улови ръката й и силно я стисна, дори много силно. Скарлет се озова прикована под напрегнатия му, пълен с ужас поглед. Той все така дишаше тежко. Тя не спираше да трепери. Не можеше да спре да трепери.
Умът й беше празен и усещаше единствено повея на вятъра и колко слаб изглеждаше в този кратък миг Вълка, сякаш едно движение щеше да стигне, за да го разтвори.
— Добре съм — увери го тя отново, уви свободната си ръка около гърба му, придърпа го към себе си, дордето се сви под заслона на тялото му, и зарови главата си във врата му. Усети го как преглътна, сетне ръцете му я обгърнаха, притискайки я силно към гърдите му.