С ъгълчето на окото си Скарлет го разгледа подробно, като се изкушаваше да затвори разстоянието помежду им, та дори само за да облегне глава на рамото му. Но вместо това се пресегна и прокара пръста си по татуировката, която едва се виждаше в полумрака. Той се скова.
— Ран истината ли каза? Мислиш ли, че ще те убият, защото си ги напуснал?
Моментната тишина накара пулса й да забие тревожно в пръста, допрян до ръката му.
— Не — рече той накрая. — Не се безпокой за мен.
Тя прокара пръста си по един дълъг белег, който някога е бил дълбока рана от китката до лакътя му.
— Ще спра да се тревожа, когато всичко свърши. Когато всички сме далеч от тях, на сигурно.
Очите му се преместиха към нейните, после пак към белега и пръстите й, които стояха отпуснати на китката му.
— А този белег от какво е? — попита тя. — От борбите ли?
Той кимна с глава почти незабележимо.
— От глупост.
Като прехапа устните си, тя се приближи към него и докосна лекичко един избелял белег на слепоочието му.
— Ами този тук?
Той вдигна главата си и се отдръпна назад.
— Тази рана беше тежка — каза той, но не обясни нищо повече.
— Хъм! — каза Скарлет замислено и прокара пръст по най-малкия белег на устната му. — Ами този.
Той улови ръката й, за да спре ласката й. Не я стискаше грубо, но беше непримирим.
— Моля те, спри — каза той, но погледът му падна на устните й.
Инстинктивно Скарлет ги облиза и видя, че очите му полудяха.
— Какво има?
Удар на сърцето й.
— Вълк?
Той не пусна ръката й.
Скарлет подаде и другата си ръка към него и го погали по външната страна на ръката му. Той пое жадно въздух.
Пръстите й се качиха нагоре по ръката му, по превръзката и засъхналото петно от кръв. Той бе изопнат като тетива на лък, залепил се за стената. Пръстите, с които стискаше ръката й, се свиха.
— Това е… това е всичко, с което съм свикнал — рече той с напрегнат глас.
— Какво искаш да кажеш?
Той преглътна. Но не отговори.
Тя се приведе напред и докосна брадата му. Издадените скули. Косата му, която беше точно толкова буйна и нежна на допир, колкото й се бе сторила. Най-накрая той наведе главата си към ръката й и нежно се притисна в пръстите й.
— Това ми е от една битка — измърмори той. — Поредната безсмислена борба. Както и всички останали. — Очите му отново се спряха на устните й.
Тя се поколеба. Той не помръдна и тогава Скарлет се приближи към него и го целуна.
Нежно. Само веднъж.
Едва успя да си поеме дъх от блъскащото се сърце в гърдите й и се отдръпна назад толкова, колкото помежду им да се промъкне топъл въздух, и тогава Вълка се разтопи пред нея, а примирената му въздишка докосна устата й.
Той я дръпна към себе си и я сграбчи в обятията си. Скарлет издаде тих звук, когато Вълка зарови ръката си в плетеницата от къдрици и отвърна на целувката й.
Книга трета
„Бабо, защо са ти толкова големи зъбите?“
Глава двадесет и четвърта
— Крий се. — Синдер произнесе думата бавно. Внимателно. Нежната й молба започна с едно придихателно, меко и деликатно „к“:
— Крий се. Рампион, крий се. Крий се, Рампион. Изчезни. Стани невидим. Ти не съществуваш. Никой не те вижда.
Беше седнала на тъмно със скръстени крака на леглото си и си представяше кораба около нея. Металните стени, ръмжащия мотор, винтовете и заварените уплътнения, които крепяха кораба цял, главния компютър, дебелите стъкла в пилотската кабина, затворената изходна рампа в товарното отделение, отделението за двете капсули под краката й.
След това си представи всичко невидимо.
Корабът се носеше край радарите, а те си стояха безмълвни.
Разтваряше се в мрака под зоркото око на сателитните станции.
Танцуваше изящно между всички останали кораби, които задръстваха слънчевата система. Без да привлича внимание. Сякаш не съществуваше.
Гръбнакът й изтръпна от основата на главата й чак до опашната кост. Топлината бликна навън и изпълни всеки мускул и всяка става, процеди се през пръстите й и отново влезе в коленете й. И пак се завъртя.
Тя изпусна въздуха от дробовете си и заедно с него отпусна мускулите си, а после започна да припява отново: