— Крий се, Рампион. Рампион, крий се. Крий се.
— Става ли нещо?
Очите й се отвориха широко. В тъмнината през прозореца й се виждаха единствено звездите, големи колкото върха на топлийка. Намираха се от другата страна на Земята, срещу слънцето, и корабът тънеше в сянка в необятната шир.
Наметнат с плащ. Скрит. Невидим.
— Добър въпрос — рече тя и по навик вече вдигна глава към тавана, макар да знаеше, че това е абсурдно. Ико не беше някаква си точка на тавана, не беше и говорителите, от които идваше веселото й гласче. Тя беше във всяка една компютърна жица, във всеки един чип, във всяка една система. Тя беше всичко друго, само не стоманата или болтовете, които държаха кораба.
Беше малко объркващо.
— Нямам никаква представа какво точно правя — каза Синдер и хвърли поглед навън. През малкия люк не се виждаха кораби, а само звезди, звезди и пак звезди. В далечината имаше неясна лилава мъглявина — вероятно някакъв газ, оставен от опашката на комета. — Да си се почувствала по-различно?
Нещо под краката й забоботи, нежно като мъркането на коте. Това й припомни как някога вентилаторът на Ико се въртеше на двойни обороти, щом обработваше някаква информация.
— Не — отвърна Ико след минутка и бученето спря. — Все така грамаданска съм.
Синдер измъкна крака си и кръвта отново нахлу в стъпалото й.
— Именно това ме тревожи. Имам чувството, че не би трябвало да е толкова лесно. Цялата армия на Републиката е по петите ни. Вероятно вече са поискали помощ и от военните сили на другите страни в Съюза, да не говорим за лунитяните и ловците на глави. Колко кораба успя да засечеш на радарите ни?
— Седемдесет и един.
— Така. И нито един от тях не ни е забелязал? Нито един не е станал подозрителен? Че как е възможно това?
— Може би все пак се получава. Това, което правиш. Може би ти идва естествено това лунитянско нещо.
Забравила, че Ико не може да я види, Синдер поклати глава. Искаше й се да повярва, че бе постигнала някакъв резултат, но нещо не беше както трябва. Лунитяните упражняваха контрол над биоелектричеството, а не над радиовълните. Тайничко подозираше, че цялото това монотонно припяване и визуализацията бяха пълна загуба на време.
А това оставяше отворен въпроса: защо все още никой не ги бе забелязал?
— Синдер, колко още ще трябва да остана така?
Синдер въздъхна.
— Не знам. Докато инсталираме нова система за автоматично управление.
— И докато ми намериш ново тяло.
— Да, и това също. — Тя потри ръце. Леката топлина, която я бе изпълнила чак до пръстите на дясната й длан, изчезна и за първи път ги усещаше по-студени от металните.
— Не ми харесва да съм кораб. Ужасно е. — В тона на Ико се долови ясно хленчене. — Чувствам се по-мъртва от всякога.
Синдер се отпусна по гръб на леглото и се загледа в тъмните сенки на леглото отгоре. Отлично знаеше как се чувства Ико — за краткото време, в което тя бе поела функциите на системата за автоматично управление, се бе почувствала, сякаш мозъкът й е разпънат на всички посоки. Бе изгубила връзка с физическото си тяло, беше откъснала мозъка си се рееше в някакво несъществуващо място между реалността и дигиталния свят. Изпита жал към Ико, която винаги беше искала много да прилича на човек.
— Само временно е — каза й тя и отметна косата от челото си. — Щом стане безопасно да се върнем на Земята, ще…
— Ей, Синдер! Гледаш ли нета? — На вратата цъфна Трън, чийто силует бе очертан от енергоспестяващите лампи в коридора. — Какво — да не стана време за следобедна дрямка. Пусни лампите.
Раменете на Синдер се стегнаха.
— Не виждаш ли, че съм заета?
Трън огледа малката, тъмна стаичка.
— Добра работа си си намерила.
Синдер пусна краката си на земята и седна.
— Опитвам се да се концентрирам.
— Е, продължавай в тоя дух, помощник-капитане. Но междувременно трябва да дойдеш и да видиш новините. По всички канали говорят само за нас. Вече сме известни.
— Не, благодаря. Предпочитам да не гледам как се държа като някоя луда на най-значимото светско събитие на годината. — Беше гледала репортажа от бала само веднъж — онзи епизод, когато кракът й падна, а тя се претърколи по стълбите, за да се приземи в купчина от измачкана коприна и кални ръкавици — и това й стигаше.
Трън махна с ръка.