Тя поднесе китката си под древния скенер. По навик провери ордера за доставката на екрана, за да е сигурна, че Жил не я е измамил, както често правеше, и забеляза, че всъщност е приспаднал трите униви за размазаните домати. Шестстотин осемдесет и седем униви, внесени по сметката на продавача: ФЕРМА И ГРАДИНИ „БЕНОА“.
Без да се сбогува, тя излезе през задната врата.
Сенките в уличката бяха още топли от слънчевия следобед, но след знойния задух на кухнята действаха освежително и Скарлет остави страстите си да охладнеят, а в това време се зае да пренареди щайгите в багажника на кораба. Закъсняваше с доставките. Щеше да се прибере у дома чак по тъмно. А на сутринта трябваше да стане призори, за да отиде до полицейския участък в Тулуза. В противен случай щеше да изгуби един цял ден, в който никой нямаше да си мръдне пръста, за да намери баба й.
Две седмици. Цели две седмици, откакто баба й беше изчезнала незнайно къде, сама. Безпомощна. Забравена. Може би… може би дори мъртва. Може би я бяха отвлекли, после я бяха убили и накрая бяха захвърлили трупа й в някоя тъмна, кална канавка. Но защо? Защо, защо, защо, защо?
Сълзи на ярост замрежиха очите й, но тя ги отпъди с няколко примигвания. Скарлет тръшна капака, заобиколи кораба и замръзна.
Отпуснал гръб на каменната сграда, там стоеше боецът. И я наблюдаваше.
От изненада, една сълза се търкулна навън. Скарлет я отри, преди да е пропълзяла надолу по бузата й, и на свой ред се вторачи в него, като се помъчи да прецени дали позата му излъчваше заплаха. Той стоеше на десетина крачки от носа на кораба и по лицето му се четеше по-скоро колебливост. Но от друга страна, лицето му не излъчваше заплаха и когато той едва не удуши Ролан.
— Исках да се уверя, че си добре — рече боецът и гласът му почти се изгуби сред врявата, която идеше от таверната.
Скарлет разпери пръсти върху задницата на кораба. Беше разгневена — нервите й бръмчаха, сякаш не можеше да реши дали трябва да се страхува от него, или да се чувства поласкана.
— По-добре съм от Ролан — отвърна тя. — Когато тръгнах, вратът му беше почнал да посинява.
Боецът светкавично стрелна очи към вратата на кухнята.
— Малко му беше.
Тя искаше да се засмее, но след като цял следобед беше преглъщала гнева и безсилието си, сега се чувстваше омаломощена.
— Не биваше да се намесваш. Държах нещата под контрол.
— Така е. — Той присви очите си, като че ли се мъчеше да реши някаква загадка. — Просто се уплаших да не извадиш пистолета, защото такава сцена нямаше да ти помогне при това положение — да докажеш, че не си луда, де.
Косата на тила й настръхна. С ръката си Скарлет инстинктивно докосна долната част на гърба си, където топлият малък пистолет стоеше опрян в тялото й. Беше подарък от баба й за единайсетия й рожден ден и беше придружен с параноичното предупреждение: „Никога не знаеш кога някой странник ще поиска да те отведе на място, на което ти не искаш да отидеш.“ Баба й беше я научила как да използва пистолета и оттогава Скарлет не излизаше от къщи без него и не я беше грижа колко налудничаво и ненужно беше това.
Седем години по-късно тя бе напълно уверена, че никой никога не бе забелязал пистолета, скрит под червеното й яке, което не сваляше от гърба си. До този момент.
— Как разбра?
Той сви рамене, но някак рязко и сковано.
— Видях дръжката, когато се качи върху бара.
Скарлет повдигна гърба на якето си, колкото да намести пистолета в колана на дънките си.
Пое дълбоко дъх, за да се успокои, но въздухът беше изпълнен със зловонието на лука и боклуците на уличката.
— Благодаря ти за загрижеността. Добре съм. И вече трябва да тръгвам — закъснявам с поръчките… изоставам с всичко. — Тя направи крачка към пилотската кабина.
— Останаха ли ти домати?
Скарлет спря.
Боецът се сви още по-навътре в сянката. Изглеждаше малко смутен.
— Още съм гладен — промълви той.
На Скарлет й се стори, че подушва аромата от месото на доматите на стената зад себе си.
— Ще ти платя — додаде той бързо.
Тя поклати глава.
— Не, няма нужда. Имам, колкото искаш. — Без да го изпуска от очи, тя отиде отзад и отвори багажника. Взе един домат и връзка криви моркови. — Дръж — викна му тя. — Морковите също са вкусни сурови — и му ги хвърли.